Сан Феличе

Прибираха се късно; нарядко се случваше да не дойде на гости някой приятел на Сан Феличе или приятелка на Луиза, за да прекарат вечерта лете под палмата, където поставяха маса, зиме в салона. От мъжете идваше много често — ако не е в Санкт-Петербург или Виена — Доменико Чимароза, авторът на „Хорации и Курации“, „Тайният брак“, „Италианката в Лондон“, „Импресариото в затруднение“. Именитият маестро предлагаше на Луиза да изпълни още неизвестни арии от неговите опери и намираше, че тя има не само отлична школовка, която дължеше отчасти на него, но и свеж, бистър глас, без фиоритури, какъвто се среща толкова нарядко в театъра; понякога идваше един млад художник, много даровит, с очарователен ум, голям музикант, който свиреше отлично на китара; наричаше се Вита-лиани, като младежа, загинал с другите двама — Емануеле ди Део и Галиани — жертвите на първата реакция. И най-после, твърде нарядко наистина, защото многобройната клиентела не му оставяше време, добрият доктор Чирило, с когото се срещнахме вече два-три пъти и ще има да се срещаме още. Почти всяка вечер, когато беше в Неапол, идваше и херцогиня Фуско. Идваше често и една във всяко отношение забележителна жена, съперница на мадам Дьо Стал122 като публицистка и импровизаторка — Елеонора Фонеска Пиментеле, ученичка на Метастаз123, който й бе предрекъл славно бъдеще още когато тя беше дете. Понякога идваше и съпругата на един учен, колега на Сан Феличе: синьора Бафи, която също като Луиза нямаше и наполовина годините на своя съпруг, но все пак го обичаше, както и Луиза обичаше рицаря. Тези вечерни гостувания траеха до единадесет часа, рядко по-късно. Разговаряха, пееха, рецитираха стихове, ядяха сладолед и сладки. Понякога, при хубава вечер и спокойно море, когато луната обсипваше залива със сребърни искри, слизаха в лодка и от морето се понасяха към небето прекрасни песни, вълшебни мелодии, от които добрият Чимароза изпадаше във възторг, или изправена като древна прорицателка, Елеонора Пиментеле пращаше към ветреца, развял дългите й черни коси, спуснати върху скромната гръцка туника, стихове, напомнящи Пиндар124 или Алкей125.

На другия ден се подновяваше същият живот със същата точност; нищо не го смущаваше, нито разстройваше.

Защо тогава Луиза, която бе намерил дълбоко заспала, когато се бе върнал в седем часа сутринта, не бе излязла от стаята си до девет часа, а на всички въпроси на рицаря Джованина отговаряше:

— Синьората спи и помоли да не я събуждаме.

Когато часовникът удари девет и четвърт, рицарят не устоя на безпокойството и се готвеше вече да почука на вратата на Луиза, но в същия миг жена му се появи на прага на трапезарията с малко уморен поглед, леко пребледняла, но по-очарователна може би от всеки друг път.

Сан Феличе тръгна към нея с намерение да я смъмри и затова, че се е успала, и за тревогата, която му бе причинила; но като видя кротката, ясна усмивка да озарява като утринен лъч очарователното й лице, той само я загледа, усмихна се, взе в две ръце главата й, целуна я по челото и каза с митологическа любезност, която в ония дни беше все още на мода:

— Съпругата на стария Титон126 се забави, за да се преобрази в любовница на Марс127!

Бурна червенина обля лицето на Луиза, която склони глава до сърцето на рицаря, като че искаше да намери убежище до гърдите му.

— Сънувах ужасни сънища тази нощ, приятелю — отговори тя, — и се поразстроих от тях.

— А дали тези ужасни сънища са ти отнели и апетита заедно със съня?

— Страхувам се, че са го отнели — каза Луиза, докато сядаше пред масата.

Тя направи усилие да хапне, но не можа: струваше й се, че желязна ръка е стиснала гърлото й.

Съпругът й я гледаше учудено, а тя усещаше как се изчервява и пребледнява под този по-скоро разтревожен, отколкото изпитателен поглед, когато някой почука три пъти през равни промеждутъци на градинската врата.

Който и да идваше, беше добре дошъл за Луиза; защото щеше да отвлече рицаря от безпокойството му и да спаси нея от затруднението.

Затова стана бързо и отиде да отвори.

— А къде е Нина? — запита Сан Феличе.

— Не зная — отговори Луиза, — може би е излязла.

— По време на закуска? Когато знае, че господарката й е болна? Невъзможно, миличка!

Почука се повторно.

— Позволете да отида да отворя — каза Луиза.

— Не, ще отида аз — ти не си добре, уморена си. Искам да не се движиш!

Рицарят казваше понякога искам, но така меко, с толкова нежно изражение, че това искам прозвучаваше всякога като молба на баща към дъщеря, не като заповед на съпруг към съпругата му.

Луиза остави рицаря да слезе да отвори сам градинската врата; но неспокойна при всяко ново обстоятелство, което би могло да събуди у мъжа й подозрения за случката през миналата нощ, тя изтича до прозореца, надвеси се навън и макар че не можа да познае кой е, видя един възрастен мъж с голяма шапка да разглежда с внимание, от което тя потрепера, вратата, където се бе облягал Салвато, и прага, където бе паднал.

Вратата се отвори, мъжът влезе, но Луиза пак не го позна.