Сапфиреносиньо

Този път след края на часовете лимузината не чакаше точно пред входа, а дискретно малко по-надолу по улицата. Червенокосият господин Марли крачеше нервно напред-назад около нея и се притесни още повече, когато ни видя да се приближаваме към него.

— А, това сте вие — рече Шарлот изключително нелюбезно и господин Марли се изчерви.

Тя хвърли поглед през отворената врата във вътрешността на лимузината, в която нямаше никой друг, освен шофьора и... Ксемериус. Изглеждаше разочарована, което ми вдъхна нови сили.

— Май съм ти липсвал? — Ксемериус доволно се излежаваше върху седалката, когато колата потегли. Адептът се беше качил отпред, а Шарлот седеше до мен и се взираше мълчаливо през прозореца. — Това е добре — продължи гаргойлът, без да дочака отговора ми, — но сигурно разбираш, че имам и други ангажименти и не мога непрекъснато да те пазя.

Завъртях театрално очи и той се изкиска. Наистина ми беше липсвал. Часовете се точеха като дъвка, а когато госпожа Каунтър се впусна в безкрайно описание на полезните изкопаеми на Прибалтика, закопнях за Ксемериус и коментарите му. Освен това с удоволствие бих го запознала с Лесли — е, доколкото бе възможно. Тя бе очарована от описанията ми, макар че опитите ми да го нарисувам не бяха особено ласкателни за бедния демон гаргойл.

— Какви са тези щипки за пране? — бе попитала Лесли и бе посочила рогцата, които бях нарисувала. — Най-накрая един невидим приятел, който може да ти е от полза! — бе заявила въодушевено. — Само си помисли! За разлика от Джеймс, който само кисне безполезен в нишата си и мрънка заради лошите ти маниери, този гаргойл може да шпионира за теб и да проверява какво се разиграва зад заключените врати.

Тази мисъл изобщо не ми бе хрумнала. Но действително — днес сутринта по време на закуската и историята с рети... реви... с остарялото наименование за дамска чанта, се бе оказал доста полезен.

— Ксемериус може да е твоят скрит коз — бе продължила Лесли. — А не само някакъв обидчив безполезен призрак.

За съжаление имаше право що се отнася до Джеймс. Той бе... какъв бе всъщност? Ако подрънкваше с вериги или можеше да накара полилеите да се клатят, щеше официално да бъде обявен за училищния призрак. Джеймс Огъст Пиъргрин Пимпълботъм бе около двайсетгодишен симпатичен младеж с напудрена бяла перука и редингот на цветчета. Освен това бе мъртъв от 229 години. Някога училищната сграда е била негов дом и като повечето призраци не искаше да приеме, че е починал. Годините, прекарани като призрак, за него представляваха странен сън, от който той все още продължаваше да се надява, че ще се събуди. Лесли предполагаше, че явно просто е проспал онази особено важна част с примамливата ярка светлина.

— Джеймс не е съвсем безполезен — бях възразила.

Все пак точно предния ден бях решила, че като човек от XVIII век определено може да ми е от помощ, например като учител по фехтовка. За няколко часа се бях радвала на грандиозната представа, че благодарение на Джеймс ще се науча да си служа с шпагата също толкова умело, колкото и Гидиън. За съжаление, това се оказа гигантска заблуда.

По време на днешния ни първи (а както изглеждаше и последен) урок през обедната почивка в празната класна стая, Лесли бе легнала на пода от смях. Естествено, тя не бе могла да види неговите, според мен, наистина професионално изглеждащи движения, нито пък да чуе командите му: "Само парирайте, госпожице Гуендолин, само парирайте! Трета позиция! Първа! Трета! Пета! Тя виждаше само мен, как отчаяно размахвам във въздуха показалката на госпожа Каунтър срещу невидима шпага — безполезно и смешно.

Когато Лесли достатъчно се позабавлява, отбеляза, че е по-добре Джеймс да ми покаже нещо друго и по изключение той се съгласи с нея. Фехтовката и изобщо битки от всякакъв вид са мъжки занимания, бе изтъкнал той. Според него, най-опасното нещо, което едно момиче трябва да държи в ръце, са куки за плетене.

— Несъмнено светът щеше да е едно по-добро място, ако и мъжете се придържаха към това правило — каза Лесли. — Но тъй като те не го правят, жените трябва да са подготвени. — Джеймс за малко да припадне, когато тя извади от раницата си един двайсетсантиметров нож. — С това можеш да се защитиш, ако още веднъж някой подъл тип в миналото иска да ти види сметката.

— Но това прилича на...

— ... японски кухненски нож. Разрязва зеленчуци и сурово месо, сякаш са масло.

По гърба ми бяха полазили тръпки.

— Само в краен случай — бе допълнила Лесли. — Само за да се чувстваш малко по-сигурна. Това бе най-доброто оръжие, което набързо успях да набавя без разрешително.

Междувременно ножът бе прибран в една ножница, направена от калъфчето за очила на майката на Лесли и сега бе натъпкан в чантата ми, заедно с ролка тиксо, която, ако можеше да се вярва на Лесли, ще ми влезе в употреба.

Шофьорът направи рязък завой и Ксемериус, който не успя да се хване навреме, се плъзна по гладката кожена седалка и се удари в Шарлот, но после бързо възвърна равновесието си.