Сапфиреносиньо

15:15 часа: Госпожица Вайълет Пърпълплъм стигна до стълбището по непознат за нас път, водещ от Кралската съдебна палата. Тя каза без грешка паролата за деня. Според желанието й, Лирой я ескортира до кабинетите горе.

15:24 часа: Одри отново се появи. Няма други необичайни произшествия.

Доклад: П. Уорд

новобранец, следобедна смяна

18:00 до 24:00 часа: Няма необичайни произшествия.

Доклад: X. Картъл

новобранец, вечерна смяна

0:00 до 6:00 часа: Няма необичайни произшествия.

Доклад: К. Елбърет / М. Уорд

новобранци

ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ

ПРОТОКОЛ ОТ ЦЕРБЕРСКИЯ* ПОСТ

24 юли 1956 г.

* В древногръцката митология Цербер е чудовищно триглаво куче пазач, което охранява изхода на подземния свят. — Бел. прев.

Глава 8

Часовият в подножието на стълбището спеше, подпрял глава на парапета.

— Бедният Картръл — прошепна Лукас, докато се промъквахме покрай хъркащия мъж. — Страхувам се, че няма да успее да стане адепт, ако продължава да пие... Но толкова по-добре за нас. Хайде, бързо!

Бях много задъхана, защото изминахме пътя от кафето дотук на бегом. Кенет де Вилърс и сестра му ни бяха задържали цяла вечност, с часове бяхме разговаряли с тях за живота в провинцията като цяло и в Глостършър в частност (споделих няколко весели случки за братовчедка ми Маделин и овца на име Клариса), за делото Паркър (за което единственото, което разбрах, е, че дядо ми го е спечелил), за малкия сладък престолонаследник Чарлс (ало?) и за всичките филми на Грейс Кели и сватбата й с краля на Монако. От време на време се покашлях, опитвайки се да отклоня разговора към темата за катастрофалните последици за здравето, причинени от пушенето, но това не се прие добре. Когато най-сетне можахме да напуснем кафенето, беше вече толкова късно, че дори не остана време да отскоча до тоалетната, въпреки че в пикочния ми мехур се бе събрал поне литър чай.

— Остават само три минути — каза Лукас задъхано, докато тичахме из подземните коридори. — А има още толкова много, което исках да ти разкажа. Ако този тъп, лепкав като чума мой шеф не беше дошъл...

— Не знаех, че работиш при Де Вилърс. Все пак си бъдещият лорд Монтроуз, член на Горната камара.

— Да — отвърна Лукас мрачно. — Но докато встъпя във владение на наследството си, трябва по някакъв начин да изкарвам прехраната за семейството си. А тази работа изникна... Няма значение. Сега ме чуй: всичко, което граф Сен Жермен е оставил след себе си на пазителите, така наречените тайни записки, писмата, хрониките, всичко това е било цензурирано от него. Пазителите знаят само това, което графът е допуснал да знаят, а целта на информацията е бъдещите поколения да направят всичко възможно, за да затворят кръга. Но никой от пазителите не знае цялата тайна.

— Но ти я знаеш? — извиках.

— Шшт! Не, и аз не я знам.

Свихме зад последния ъгъл и аз отворих със замах вратата на старата алхимична лаборатория. Нещата ми лежаха върху масата, точно там, където ги бях оставила.

— Но Люси и Пол знаят тайната, сигурен съм. Последния път, когато се видяхме, бяха на крачка от това да се сдобият с документите. — Погледна часовника си. — По дяволите!

— Продължавай да разказваш! — настоях, докато грабвах училищната си раница и фенерчето. В последния миг се сетих да върна ключа на Лукас. В стомаха ми вече се разпростираше добре познатото усещане, сякаш се намирам на увеселително влакче. — И моля те, дядо, обръсни си мустаците!

— Графът е имал врагове, които се споменават само бегло в хрониките — бързо продължи той. — Особено е бил нарочен от една стара, близка до църквата, тайна организация, която се е наричала Флорентински алианс. През 1745-а, годината на създаването на ложата, на тази организация се е удало, тук в Лондон, да се сдобие с документи от наследството на графа... Смяташ, че мустаците не ми отиват, така ли?

Стаята започна да се върти около мен.

— Обичам те, дядо! — промълвих.

— ...документи, които освен всичко останало, доказват, че не е достатъчно в хронографа да бъде прочетена кръвта на всичките дванайсет пътуващи във времето! Тайната ще се разкрие едва когато... — бе последното, което чух Лукас да казва, преди да изгубя почвата под краката си.

Секунда по-късно замигах на ярка светлина право срещу една бяла риза. Само още един сантиметър по-вляво и щях да се приземя точно върху краката на господин Джордж. Нададох уплашен вик и отстъпих няколко крачки встрани.