Сапфиреносиньо

— Нека ти завържа очите — рече господин Джордж и аз застанах мирно, докато той завързваше кърпата на възел на тила ми. После взе раницата ми и внимателно ме побутна напред. — Гуендолин, наистина трябва да си по-внимателна.

— Няколко цигари няма да ме убият.

— Нямах това предвид.

— А какво тогава?

— Чувствата ти.

— Моля? Чувствата ми?

Чух как господин Джордж въздъхна.

— Мило дете, дори и слепец може да види, че ти... Просто трябва да си по-внимателна по отношение на чувствата ти към Гидиън.

— Аз... — Замлъкнах. Явно господин Джордж бе по-проницателен, отколкото смятах.

— Връзката между двама пътуващи във времето никога не е стояла под щастлива звезда. Още по-малко пък връзките между фамилиите Де Вилърс и Монтроуз. А във времена като тези, човек винаги трябва да си напомня, че не може да има вяра на никого. — Може би си въобразявах, но имах усещането, че ръката на господин Джордж върху гърба ми трепереше. — За съжаление, е неоспорим факт, че здравият разум страда, когато е замесена любовта. А сега най-много се нуждаеш от здрав разум. Внимание, стъпало!

Изкачихме стълбите в мълчание, после Томас свали превръзката ми и ме погледна сериозно.

— Можеш да се справиш с всичко, Гуендолин. Твърдо вярвам в теб и способностите ти.

Топчестото му лице отново бе покрито с капчици пот. Светлите му очи бяха изпълнени с тревога — също като на майка ми, когато ме погледнеше. Почувствах как ме изпълва симпатия към него.

— Всъщност на колко сте години, господин Джордж? Ако мога да попитам.

— На седемдесет и шест. Това не е тайна.

Зяпнах го. Макар и досега да не се бях замисляла особено по въпроса, като нищо бих предположила, че е с десет години по-млад.

— В такъв случай, през 1956 година сте били...

— На двайсет и една. Това бе годината, през която започнах работа тук като асистент и станах член на ложата.

— Всъщност познавате ли Вайълет Пърпълплъм? Тя е приятелка на пралеля ми.

Господин Джордж повдигна едната си вежда.

— Не, не мисля, че я познавам. Хайде, ще те придружа до колата. Сигурен съм, че майка ти те очаква с нетърпение.

— Да, със сигурност. Господин Джордж?

Но той вече се бе обърнал и поел напред. Не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна след него.

— Утре по обяд ще те вземат от вкъщи. Мадам Росини ще се нуждае от теб за пробата на костюмите, а след това Джордано ще се опита да те научи на още някои неща. И накрая ще трябва да елапсираш.

— Звучи като един прекрасен ден.

— Но това не е... магия! — прошепнах шокирано.

Лесли въздъхна.

— Не е магия в смисъла на фокус-мокус, но е магическа способност. Това е магията на гарвана.

— Това е по-скоро вид лудост, заради която ти се присмиват и на която никой не вярва.

— Гуени, не е лудост, когато някой притежава свръхестествени възприятия. Това е по-скоро дарба. Можеш да виждаш призраци и да разговаряш с тях.

— И демони — допълни Ксемериус.

— В митологията гарванът е символ за връзката между душите на хората и небесното царство. Гарваните са посредници между живите и умрелите. — Лесли обърна папката си така, че да мога да прочета какво бе намерила за гарвана в интернет. — Трябва да признаеш, че това напълно отговаря на твоите способности.

— И на цвета на косата ти — каза Ксемериус. — Черна като перата на гарван.

Загризах долната си устна.

— Но в предсказанията звучи толкова... ох, нямам представа, толкова съществено и могъщо. Сякаш магията на гарвана е вид тайно оръжие.

— Но тя би могла да е такова — каза Лесли. — Ако престанеш да си мислиш, че е вид странна лудост, която прави възможно да виждаш призраци.

— И демони — каза отново Ксемериус.

— Толкова искам да се добера до онези текстове с предсказанията. Живо ме интересува какво точно пише в тях.

— Шарлот сигурно ги знае всичките наизуст — казах. — Мисля, че ги е научила по време на обучението си по мистерии. И изобщо, всички непрестанно говорят със загадки. Пазителите. Дори майка ми. И Гидиън.

Бързо се извърнах настрани, за да не забележи Лесли, че изведнъж очите ми се напълниха със сълзи, но вече беше късно.

— О, мила, не плачи отново! — Подаде ми кърпичка. — Наистина преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Нали си спомняш как заради Макс плака цели три дни без прекъсване? — подсмръкнах аз.

— Разбира се, че си спомням. Беше едва преди половин година.

— Сега вече мога да си представя как си се чувствала тогава. И мога да разбера защо ти се искаше да умреш.

— Бях толкова глупава! През цялото време ти стоеше до мен и ми повтаряше, че Макс не си заслужава да пропилявам по него дори и една сълза, защото се бе държал като задник. И че трябва да си измия зъбите...

— Да, и през цялото време без прекъсване звучеше "The winner takes it all"*.

* "Победителят взима всичко", песен на групата "АББА". — Бел. прев.

— Мога да я донеса — предложи Лесли, — ако ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Няма. Но можеш да ми подадеш японския кухненски нож, за да си направя харакири. — Отпуснах се назад в леглото си и затворих очи.