Сделка за кобри

— Няма значение какво ще ми трябва на мен — озъби се привидно раздразнена Джин. — В момента ти си тази, която трябва да знае материала, защото утре ти ще се явиш на изпит, не аз. Хайде пак… и запомни това „п“. Произнасяш го неправилно и ако го чуе някой трофт, или ще падне от смях, или ще те извика на дуел.

— Защо? Да не би както го произнасям да означава нещо неприлично? — попита любопитно Кари.

— Няма значение — отговори Джин. Всъщност грешката беше безобидна, но тя нямаше намерение да го казва на братовчедка си. Джин си спомняше как преди три години самата тя, тогава седемнадесетгодишна, при най-малката грешка беше готова да повтори целия текст, който Кари очевидно считаше за смъртно тъп. — Хайде пак — подкани я тя. — Отначало.

Кари пое дълбоко дъх и започна:

— Миск’рхе…

В стаята прозвуча телефонен звън.

— Аз ще вдигна — каза Кари с видимо облекчение, скочи от стола и се втурна към апарата. — Ало?… О, здравей, Фей. Джин, сестра ти.

Джин стана и тръгна към Кари. На екрана на три крачки от телефона неочаквано се появи лицето на Фей.

— Какво се е случило? — бързо попита Джин.

— Току-що се обади Тена Мигро от офиса на чичо Коруин — каза мрачно Фей. — Преди няколко минути е станал ужасен инцидент и татко е стрелял по някого.

Кари зина от изненада.

— Какво е направил? — попита Джин. — Убил ли го е?

— Още не се знае. Човекът е откаран в болница. Татко и чичо Коруин също са там сега. Тена каза, че ще ни се обади, когато научи нещо повече.

Джин облиза неочаквано изсъхналите си устни.

— В коя болница са?

Фей поклати глава.

— Тя изрично настоя да не ходим в болницата. Чичо Коруин й казал, че не иска никой да отива, докато станалото не се изясни.

Джин изскърца със зъби. Разбираше го, но не беше длъжна да го хареса.

— Каза ли как е татко? Съобщи ли подробности?

Фей вдигна притеснено рамене.

— Бил доста разстроен, но се владеел. Нищо друго не каза.

Дори през сюрреалистичната вцепененост Джин почувства как в ума й трепва гордост. Разбира се, че баща й ще се владее. Една кобра, оцеляла в две квазамански акции, не може да излезе от равновесие от такова нещо. Освен това тя бе готова да се обзаложи, че каквото и да се е случило, вината е на другия човек.

— Говори ли вече с Гуина?

Фей поклати глава.

— Искам да науча повече подробности преди да говоря с нея. Тя и без това е доста ангажирана, а не искам без нужда да остави всичко и да долети.

— По-добре я остави сама да реши дали е нужно — посъветва я Джин. — Винаги могат да пренасрочат защитата на дисертацията й, а тя много ще се засегне, ако научи за станалото от информационната мрежа. Като стана дума за мрежата, има ли нещо по нея?

— Толкова рано? Не би трябвало да има. Във всеки случай исках да знаеш какво се е случило и да проверя дали ще си у дома, когато татко се върне.

— Да. — Джин кимна. — Веднага се прибирам.

— Добре. Доскоро. — Изображението на Фей изчезна от екрана.

Кари шумно си пое дъх и каза:

— По-добре да извикам мама и тате. Те ще искат да научат за това.

— Тена вероятно вече им е съобщила — отвърна Джин, втренчила поглед в празния екран на видеофона. Нещо човъркаше мозъка й, някакво предчувствие… Тя се пресегна и набра номера на главната обществена информационна мрежа в Капитолия. Последва командата: Търсене: собствено име: Моро, Джъстин.

— Какво правиш? — попита Кари. — Фей каза, че още няма нищо.

Джин стисна зъби.

— Фей греши. Погледни.

На ниската сграда без прозорци в дъното на улицата нямаше никаква указателна табелка. Не че такава табелка би променила нещо — една малка табелка до вратата с надпис, че сградата е мемориален център на Кенет Макдоналд, нямаше да говори много на средния гражданин на Капитолия.

За кобрите от града името означаваше много. Както и самата сграда.

Вратата беше заключена, но Джин знаеше кода. Докато минаваше покрай залетите в мека светлина заведения в центъра на града, бе забелязала, че са почти празни. Виждаха се сравнително малко кобри, седнали на групи по двама-трима. Откакто Прийсли и неговите джекти бяха започнали да злословят по така наречения от тях „кобренски елитаризъм“, тяхното присъствие намаляваше. Като гледаше празните столове и маси, Джин мислено се върна към детските си години, към къщата, където беше живяла с баща си и с другите кобри — истинските герои от световете на кобрите.

Сега тези хора избягваха центъра, страхуваха се като се събират да не наливат масло в огъня на Прийсли. „Само това е достатъчно — мислеше ожесточено Джин — да пожелая джектите да се удавят в собствената си слюнка.“

Баща й беше там, където очакваше да го намери: на долния етаж, самичък, в голямата зала за тренировки, наричана от кобрите „Опасната стая“.