Сделка за кобри

Джин остана няколко минути над него в галерията за зрители, гледаше и си спомняше. Управляваните от компютри роботи-цели не бяха особено интелигентни, но бяха бързи и многобройни. Като дете Джин винаги беше мислила, че техните маломощни лазери са опасни. Тя и сега си спомняше ужаса, който изпитваше, когато наблюдаваше оттук как баща й се изправя срещу тях. Фактически, както разбра години по-късно, лазерите на роботите бяха опасни само за гордостта на кобрите, но знанието за това не можеше да потисне притока на адреналин, когато гледаше как баща й се бие с тях.

Всъщност това не беше точно бой. Във всеки момент Джъстин беше изправен срещу четири до седем робота и всички стреляха срещу него с трасиращи лъчи, често обръщайки малко внимание на собствената си безопасност. Укритията в Опасната стая нарочно бяха сведени до минимум и не оставяха на кобрата никаква друга възможност, освен непрекъснато да се движи, ако иска да оцелее.

И Джъстин непрекъснато се движеше. Великолепно, според пристрастното мнение на Джин. Като използваше всички възможни прикрития той скачаше из стаята с помощта на управляваните от компютър серводвигатели и кутретата на двете му ръце почти непрекъснато бълваха лазерни лъчи. Прозорците на галерията за наблюдатели дрънчаха от изстрелите на звуковите му оръжия, а веднъж бронебойният лазер от петата на левия му крак изстреля блестящо копие към ниската защитна стена, зад която се бе скрил един упорит враг. Джин усети, че скърца със зъби и е стиснала юмруци — беше приклекнала, готова да се хвърли на помощ. „Някой ден — неочаквано й мина през ума — там може да съм аз. Ще бъда аз.“

Най-после неравностойният бой свърши и Джин с изненада установи, че го е наблюдавала по-малко от пет минути. Пое си дълбоко дъх, издуха капчицата пот от върха на носа си и почука на прозореца.

Под нея баща й погледна нагоре, видя я и на лицето му се изписа изненада.

„Мога ли да сляза долу?“ — попита тя с жест.

„Разбира се — отвърна й по същия начин той. — През главната врата.“

Джин слезе по стълбите. Когато отвори вратата, той вече беше увил една кърпа на врата си и попиваше потта от лицето си.

— Здравей, Джин — поздрави я той и я прегърна. Лицето му бе съвсем безизразно, каквото бе винаги, когато се опитваше да прикрие някое силно чувство. — Какво има?

— Тена ми се обади преди час и ми каза, че си напуснал болницата и си тръгнал за вкъщи — обясни тя. — И понеже не се прибра, реших да дойда да те намеря.

Той се намръщи.

— Надявам се, че не си обиколила цяла Капитолия да ме търсиш.

— Разбира се, че не съм. Къде другаде би могъл да бъдеш?

— На посещение в моето минало. — Той огледа стаята.

— На разтоварване от напрежението — поправи го тя. — Хайде, татко… познавам те достатъчно добре.

Той й се усмихна измъчено. Маската падна от лицето му и разкри скритата зад нея болка.

— Наистина ме познаваш достатъчно добре, Джасмин — тихо каза той. — Винаги си ме познавала.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Голяма неприятност, нали?

Той кимна.

— Да. Как го понесохте ти и сестрите ти?

— О, справихме се. Въпросът е как ти го понасяш?

Той вдигна рамене.

— Както може да се очаква. По-добре след това. — Той махна с ръка към Опасната стая. — Какво ви каза Тена?

— Само съкратена версия. Какво точно се случи, татко?

За минута очите му се задържаха върху нейните, после той огледа стаята.

— Най-глупавото нещо, което можеш да си представиш — въздъхна той. — От моя страна, искам да кажа. Онзи човек… Барам Монс, в болницата го идентифицираха… нахлу в стаята, започна да крещи и да псува… главно по адрес на кобрите. Опитах се да го зашеметя, но той се движеше, а аз се обърнах прекалено бавно и не можах да насоча точно звуковото оръжие. — Поклати глава. — А после той бръкна в джоба си и реших, че ще извади пистолет. Беше много късно да му попреча физически… затова използвах лазерите.

През една врата влезе сервизен робот и се зае да изнася една от „мъртвите“ цели.

— И той не е имал пистолет — осмели се да каже Джин.

— Точно така — потвърди Джъстин. В гласа му прозвуча тъжна нотка. — Нито пистолет, нито спрей, нито дори джобно ножче. Просто един безвреден, невъоръжен, ексцентричен човек. И аз го застрелях.

Джин гледаше сервизния робот. После попита:

— Дали не е било инсценировка?

С крайчеца на окото си видя, че баща й се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали Монс не се е опитал да предизвика теб или чичо Коруин да го нападнете? Да ви компрометира? — Тя го погледна. — Не зная дали вече си гледал информационната мрежа, но в момента, в който Монс беше отведен в болница, по нея се изля истински поток от хули. Това не е реакция… тези хора са били готови със своите пасквили и са чакали само сигнал да започнат.

Джъстин изсъска през стиснати зъби.

— Трябва да призная, че тази мисъл и на мен ми мина през ума. Но ти още не си чула най-важната част от случая: фактът, че Монс ще остане жив, въпреки че насочих два лазерни изстрела директно в гърдите му. Ще можеш ли да отгатнеш защо?