Сенчести души (Книга шеста)

Деймън проследи очертанията на огърлицата, като прокара по тях дългия си, леко потрепващ пръст, с което така силно й напомни за Стефан, че гърлото и се сви. Той се спря на шестте стилизирани линии над главата й.

— Откога пеперудите имат коса? — Пръстът му се премести към двете хоризонтални линии между крилете. — Или ръце?

— Това са крачетата — обясни му Елена с развеселен тон. — Кое същество с ръце, крака и глава има коси и по шест криле?

— Само някой пиян вампир — подсказа един глас над тях и Елена вдигна очи, изненадана да види Сейдж.

— Мога ли да седна при вас? — попита той. — Не успях да се сдобия с риза, но моята вълшебна кръстница ми сътвори жилетка.

Елена се разсмя и се премести на съседния стол, за да може той да седне до Деймън. Сега поне беше много по-чист от последната им среща край къщата на доктор Мегар, макар че косата му още висеше, много дълга, с невчесани кичури. Тя обаче не пропусна да отбележи, че вълшебната му кръстница го е накарала да ухае на кедър и сандалово дърво и го е снабдила с жилетка и джинси от Долче и Габана. Изглеждаше… великолепно. Нямаше и следа от животните му.

— Не очаквах да се появиш — каза му Елена.

— Ти ли казваш това? След като си издокарана цялата в ангелско чисто бяло и златно? Ти спомена за тази галавечеря; желанието ти е заповед за мен.

Елена се засмя. Разбира се, всички тази нощ се държаха различно с нея. И то само заради роклята й. Сейдж промърмори нещо, че е латентно хетеросексуален, след което се закле, че изображението върху огърлицата и ветрилото й било на птицата феникс. Един демон от дясната й страна, който се държеше много учтиво, почтително изказа мнението си, че тя му приличала на богинята Ищар, която очевидно го бе изпратила в Тъмното измерение преди няколко хилядолетия, за да изкушава хората да мързелуват. Елена мислено си отбеляза да не забрави да попита Мередит дали това все пак може да означава, че ги изкушава да ядат ленивци, за които тя знаеше само, че са някакъв вид диви животни, които не обичаха много да се движат или нещо подобно.

След това Елена си припомни как лейди Улма нарече роклята й — рокля на богиня, нали? Със сигурност беше дреха, която можеш да носиш само ако си много млада и фигурата ти е почти съвършена, защото иначе нямаше начин да се побереш в корсета или да го стегнеш около себе си, за да прибереш отпуснатото си тяло. Единственото, което бе останало под роклята й беше стегнатото младо тяло и оскъдното й дантелено бельо с телесен цвят. О, да, да не забравяме и няколкото капки жасминов парфюм.

Значи това е да се чувстваш като богиня, повтори си тя, когато благодари на демона (който веднага стана, за да й се поклони). Гостите заемаха местата си за първото изпълнение на Сребърния славей. Елена бе длъжна да признае, че копнееше да види лейди Фазина, а освен това беше прекалено рано за визита до тоалетната — тя вече бе забелязала, че пред всички врати дежурят мъже от охраната.

На подиума в средата на голямата окръжност от столове бяха поставени две арфи. И тогава внезапно всички станаха на крака и започнаха да ръкопляскат, макар че Елена нямаше да може да види нищо, ако лейди Фазина не бе избрала да мине именно по пътеката, покрай която бяха местата на Елена и Деймън. Тя се спря точно когато стигна до Сейдж, за да приеме шумните приветствия на публиката, и Елена успя много добре да я огледа.

Беше хубава, приятна млада жена, която за искрена изненада на Елена изглеждаше като двадесетгодишна. На ръст беше дребна, почти колкото Бони. Това миниатюрно създание очевидно възприемаше много сериозно прякора си: беше облечена в рокля от сребърна мрежа. Косата й също бе боядисана в сиво металик, вдигната високо отпред и много къса отзад. Шлейфът й беше прикрепен само с два прости клипса на раменете й, като се стелеше хоризонтално зад нея. Докато тя стигна до подиума в центъра на залата, шлейфът непрекъснато потрепваше и създаваше впечатление по-скоро за лунен лъч или облак, отколкото за тъкан, го повдигна, за да заобиколи високата арфа, оставена открита, след което наметалото й леко и грациозно свлече на пода, описвайки полукръг около нея.

И тогава оживя магията на гласа на Сребърния славей. Засвири на арфата, която изглеждаше още по-висока в сравнение с дребната й фигура. Умееше вълшебно да изтръгва нежни тонове от струните с помръдване на пръстите си, да ги заставя да стенат като вятър или да звучи музика, тъй приятна, сякаш се спускаше на вълни от небесата. Елена се просълзи от първата песен, въпреки че бе изпята на някакъв чужд език. Беше толкова проникновено сладко, че напомни на Елена за Стефан, за времето, когато бяха заедно и си общуваха само чрез нежни думи и докосвания…