Сенчести души (Книга шеста)

Освен това никой не можеше да оспори, че Деймън запазваше хладнокръвие при всяка ситуация, заради което двамата бяха отличен екип, докато тя пристъпваше наоколо като богиня, въобще необвързана с правилата, тъй като те бяха валидни единствено за простосмъртните. Това впечатление още повече се засилваше от страшните гледки наоколо — форми, които приличаха на стражи или пазачи, надвесени над нея, които после се оказваха препарирана мечка, висок шкаф или нещо, което Деймън не й позволи да огледа по-подробно, но й се стори като човешка мумия. Обаче нищо не можеше да смути Деймън.

Ако можех да насоча повече от Силата си към очите си, мислеше си Елена, всичко наоколо веднага ще стане по-ярко. И Силата се подчини на желанието й!

Господи! Ще трябва да нося тази рокля до края на живота си: тя ме кара да се чувствам толкова… могъща. Толкова… уверена. Ще я нося в колежа, ако постъпя в колеж, за да впечатлявам професорите си. Ще я облека за нашата сватба със Стефан — за да разберат всички, че не съм някоя уличница. Ще се появя с нея и на плажа, за да имат какво да зяпат влюбено момчетата…

Сподави смеха си и с изненада видя как Деймън я изгледа насмешливо. Разбира се, че той не я изпускаше от очи, както и тя него. Но сега случаят бе съвършено различен, защото в неговите очи тя изглеждаше като окачила на врата си голяма табела с надпис „Страхотно сладко от ягоди“. А и той отново започваше да огладнява. И то много.

Следващия път ще се погрижа да си добре нахранен, преди да излезеш навън, обеща му тя по телепатичната им връзка.

По-добре да помислим как ще успеем този път, преди да планираме следващия, отвърна й той мислено, като я озари с част от ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка.

Но всичко това, разбира се, се примеси донякъде със сардоничния триумф, който Деймън никога не пропускаше да демонстрира. Елена се закле пред себе си, че колкото и да й се присмива или умолява, заплашва или ласкае и придумва, тя няма да му даде довечера удовлетворението дори само от едно ухапване. Ще му се наложи да отвори друго бурканче със сладко от ягоди, закани се девойката.

Накрая мелодичната музика от концерта заглъхна. Елена и Деймън забързаха към уговореното място за срещата с Бони, Мередит и Сейдж в Залата с арфите. Само като видя как изглежда Бони, Елена се досети какво ще й съобщят, макар че и мълчанието на Сейдж беше достатъчно красноречиво. Но новините се оказаха дори по-лоши от очакванията й: не само че тримата нищо не бяха открили в Залата с арфите, но накрая се бяха принудили да разпитат иконома, който, макар и да не се движел заради внушението на Сейдж, можел да говори.

— Познай какво ни каза той — заговори Бони и все така забързано добави, преди някой друг да успее да си отвори устата: — Онези арфи се почиствали и настройвали ежедневно. За тази цел Фазина поддържала цяла армия от слуги. И веднага докладвали, ако намирали нещо, дори най-малкото, което не принадлежало на съответната арфа. Но напоследък нищо не било открито! Абсолютно нищо!

Елена почувства как пада от висотата на всезнаещите богини до нивото на вечно провалящите се хора.

— Безпокоях се, че резултатът от претърсването ще се окаже нещо подобно. Добре, тогава ще се заемем с план Б. Ти ще се смесиш с гостите на галавечерята, като се опитваш да надникнеш във всяка от стаите, отворени за посетители. Опитай се да омаеш съпруга на Фазина, за да измъкнеш от него някаква информация. Като например дали Мисао и Шиничи са идвали тук наскоро. Двамата с Деймън ще продължим с огледа на помещенията, за които се предполага, че са затворени за посетители.

— Това е опасно — намръщи се Мередит. — Представям си какво ужасно наказание ще те сполети, ако те заловят.

— Аз пък повече се опасявам какво наказание ще наложат на Стефан, ако тази нощ не открием ключа — сърдито й отвърна Елена, обърна се рязко и се отдалечи.

Деймън я последва. Двамата претърсиха безброй неосветени помещения, без дори да знаят дали да търсят арфи, или нещо друго. Деймън първо проверяваше дали вътре не се спотайва някакво живо същество можеше да е вампир от пазачите, разбира се, но тук нямаше много от тях, после се справяше с ключалката. Всичко беше безпроблемно, докато не стигнаха до стаята в дъното на дългата зала откъм западното крило на двореца. Елена отдавна бе загубила представа къде се намират, но бе сигурна, че са се насочили към западното крило, защото оттам се виждаше слънцето.

Деймън отключи ключалката и Елена устремно се втурна вътре. Претърси стаята, но за свое огорчение намери и нея само една снимка на арфа в сребърна рамка. Нямаше нищо по-обемисто, в което да бъде скрит половината от лисичия ключ, дори след като тя внимателно използва инструмента на Деймън, за да отвинти опората на рамката.