Сенчести души (Книга шеста)

И точно докато връщаше снимката на стената, двамата с Деймън чуха силен удар. Елена примигна и мислено се помоли ударът да не е бил чут от облечените в черно мъже от охраната на двореца, които обикаляха по коридорите.

Деймън затули устата й с едната си ръка, а с другата угаси фенерчето.

Но сега и двамата доловиха… приближаващи се стъпки отвън в коридора. Някой бе чул удара. Стъпките спряха точно пред вратата, след което се чу ясно как някой от главните прислужници дискретно се изкашля.

Елена се завъртя, чувствайки сякаш Крилете на изкуплението на гърба си. Необходим бе само лек приток на адреналин и тя щеше да повали на колене мъжа от охраната и да го застави да хленчи да му бъде пощаден животът, обзет от разкаяние за службата си на злите сили. Елена и Деймън щяха да се измъкнат преди…

Обаче Деймън си бе наумил нещо съвсем друго и Елена се сепна, като осъзна, че е съгласна с идеята му.

След миг вратата леко се открехна и икономът завари вътре двойка влюбени, притиснати тъй страстно един към друг, че май въобще не забелязаха как някой наруши усамотението им. Елена почти физически усети възмущението му. Желанието на някоя двойка сред гостите на приема да се усамоти за тайни прегръдки в някоя от многото помещения за посетители в двореца на лейди Фазина беше разбираемо, но те бяха проникнали в частните покои на певицата. Щом икономът включи осветлението, Елена го погледна с крайчеца на окото си. Психичните й възприятия се напрегнаха докрай, за да долови мислите му. Той огледа по-ценните вещи в стаята с опитен, но уморен поглед: изключително миниатюрната ваза с рози с рубини, обвита с лозови листа, инкрустирани с изумруди; запазената като по чудо от пет хиляди години дървена лира от щуцерите: два свещника от масивно злато, изваяни като ревящи дракони; египетска погребална маска с черни, удължени отвори за очите, които като че ли наблюдаваха всичко наоколо от това лице с изящно изрисувани черги — всичко си беше по местата. Не беше разумно неговата господарка да държи тук толкова ценни притежания, затова икономът предупреди Деймън:

— Тази стая не е достъпна за посетители. — Но Деймън само притегли Елена още по-близо до себе си.

Да, Деймън изглеждаше напълно решен да даде едно добро представление на иконома… или нещо подобно. Но те вече не го ли бяха… правили? Мислите на Елена се объркаха, лишени от всякаква логика. Последното… най-последното, което можеха да си позволят… беше да… загубят шанса от… намирането на лисичия ключ. Девойката понечи да се отдръпне, сетне осъзна, че не можеше.

Не можеше. Не биваше. Тя беше собственост, макар и скъпа, рядка и ценна собственост, издокарана така добре тази вечер, а Деймън имаше правото да се разпорежда с нея както пожелае. Когато някой друг ги гледаше, тя не трябваше да създава впечатление, че не се покорява на желанията на господаря си.

При все това Деймън бе стигнал твърде далеч… много по-далеч, отколкото досега си бе позволявал, макар че — огорчено си помисли тя — той не го знаеше. Галеше кожата й там, където не бе покрита от роклята и на богиня в цвят на слонова кост. Милваше ръцете й, гърба й, дори косата й. Знаеше, че това й харесва и как се чувстваше тя, когато прихващаше косата й, за да докосва краищата й или съвсем леко да ги стиска в юмрука си.

Деймън! Сега й оставаше само последното средство за спасение: молбите. Деймън, ако ни арестуват или ни попречат някак си да намерим тази вечер ключа — кога друг път ще имаме такъв шанс? Изчака, за да почувства той отчаянието й, вината й, дори предателското й желание да забрави за всичко и да го остави да я понесе на вълните на страстта, която събуждаше в нея. Деймън, аз ще… ако искаш, ще ти го кажа. Аз… умолявам те. Елена усети как очите й се наляха със сълзи.

Никакви сълзи, чу Елена дрезгавия телепатичен глас на Деймън. Имаше нещо странно в него. Не можеше да е глад — той бе пил от кръвта й само преди два часа. Нито беше страст, защото тя щеше да я долови в гласа му — и да я усети — съвсем ясно. При все това телепатичният глас на Деймън оставаше толкова напрегнат, че тя се изплаши. Дори нещо повече — Елена знаеше, че той усеща, че е изплашена, но въпреки това не прави нищо, за да я успокои. Никакви обяснения. Никакво разбиране, осъзна тя, когато установи, че съзнанието му е изцяло недостъпно за нея, скрито зад стената на контрола.

Единственото, което успя да долови като чувство, изплъзващо се от стоманения му самоконтрол, беше болка. Болка, почти на ръба на поносимото.

Но от какво? — безпомощно се запита Елена.

Какво можеше да му причини такава силна болка?

Елена не можеше да губи време, за да продължи да се пита какво не е наред с Деймън. Настрои Силата към слуха си и се заслуша какво става пред вратите, преди да влязат през тях.