Сенчести души (Книга шеста)

И тогава някак си неусетно — както във всички подобни случаи, все така неусетно, което им беше станало едва ли не навик — Елена се озова в прегръдките на Деймън, плъзнала ръце под якето му, за да усети топлината му, да се докосне до стегнатото му тяло. Не се изненада, като усети двойното пробождане на шията си, когато отдръпна глава назад: нейната любима пантера всъщност почти не беше опитомена и явно трябваше да научи най-основните правила от етикецията на любовните срещи: да започва първо с целувките, а не с ухапванията.

Преди малко той сподели с нея, че е изгладнял, припомни си тя, но тогава не му обърна внимание, защото бе прекалено завладяна от сребърната писалка. Но сега се замисли върху думите му и разбра — с изключение на това, защо тази нощ той беше толкова гладен.

Може би дори… прекалено гладен.

Деймън, мислено го упрекна тя, но с нежност, вече получи достатъчно от мен.

Ала вместо отговор усети само неудържимия глад на пантерата.

Деймън, това може да бъде опасно… за мен. Този път Елена вложи в думите си колкото можа повече от Силата си.

Все още обаче нямаше отговор от Деймън. Сега тя само се свличаше надолу и все по-надолу в мрака. И това, макар и още съвсем смътно, й подсказа нещо.

Къде си? Тук ли си? — извика му тя, като си представи малкото момче.

И тогава го видя, приковано към скалата, свито на кълбо, закрило очи с юмручетата си.

Какво не е наред? — веднага го попита Елена, докато се рееше край него, изпълнена със загриженост.

Той причинява болка! Той причинява болка!

Боли ли те? Покажи ми, моментално настоя тя.

Не! Той причинява болка на теб. Ще те убие!

Шшт. Шшт. Тя се опита да го прегърне.

Трябва да го принудим да ни чуе!

Добре, каза Елена. Тя действително се чувстваше странно, съвсем омаломощена. Но се извърна, заедно с детето, за да закрещи беззвучно: Деймън! Моля те! Елена ти казва да престанеш!

И тогава се случи чудо.

Усетиха го и тя, и детето. Лекото убождане от кучешките зъби отслабна и накрая съвсем изчезна. Престана и прехвърлянето на енергия от Елена към Деймън.

А след това, като по ирония на съдбата, чудото започна.

Не! Чакай! — опита се тя да каже на Деймън, вкопчила се в ръцете на детето колкото можеше по-здраво. Но беше грубо изтласкана обратно в съзнанието си, като пометена от ураган. Мракът избледня. На негово място изплува една стая, прекалено ярко осветена, въпреки че светеше само една свещ, но точно срещу нея, като полицейски прожектор при претърсване на някое местопрестъпление. Затвори очи, щом усети топлината и стегнатото тяло на истинския Деймън в прегръдката си.

— Съжалявам! Елена, можеш ли да говориш? Не разбрах как… — Нещо в гласа на Деймън не звучеше нормално. И тогава разбра. Кучешките зъби на Деймън не се бяха прибрали.

Какво…? Всичко бе грешно. Те бяха толкова щастливи, но… но сега тя усещаше нещо мокро по дясната си ръка.

Елена изцяло се отдръпна от Деймън и се вторачи изумено в ръцете си, оцветени от нещо червено, което явно не беше боя.

Все още се чувстваше прекалено слаба, за да формулира правилно въпросите си. Плъзна ръка зад гърба на Деймън и смъкна коженото му яке. На тази ярка светлина видя как ризата му от черна коприна бе белязана със следи от засъхнала кръв, полузасъхнала или съвсем прясна.

— Деймън! — Първата й реакция бе ужас, без никаква вина или опит за разбиране. — Какво се е случило? Да не си се бил? Деймън, кажи ми!

И тогава нещо в съзнанието му изплува пред нея под формата на число. Още от детските си години тя можеше да брои. Всъщност се научи да брои до десет преди първия си рожден ден. А досега бе преживяла цели седемнадесет години, предостатъчно, за да може сега да преброи назъбените дълбоки и още кървящи белези по гърба на Деймън.

Бяха десет.

Елена сведе очи към окървавените си ръце и към великолепната рокля, която сега се бе превърнала в рокля на ужаса, защото нейната доскоро девствено чиста белота бе омърсена с блестящо червено.

Червено, което би трябвало да е нейната кръв. Червено, оставено сякаш от удари със сабя по гърба на Деймън, докато той бе пренасочвал от нея към себе си болката и белезите в нощта на нейното наказание.

А после я бе носил на ръце през целия път до дома. Без да отрони дума за това. Тя никога нямаше да узнае…

И той още не бе излекуван. Въобще ще се излекува ли някога?

Тогава Елена започна да крещи оглушително.

29

Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата — вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.

— Mon enfant21, за твое добро е. Хайде, сега пий. — Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?