Сенчести души (Книга шеста)

Но после й се стори, че някаква дъговидна мълния изскочи от съзнанието й — но само за да се сблъска с друга, при това не много далеч. В следващия миг отвори изненадано очи, защото Бони заговори с онзи безизразен глас, както когато изричаше някое предсказание:

— Всяка от двете половини на лисичия ключ е оформен като лисица с две уши, две очи и нос. И двете половини са златни и обсипани със скъпоценности — а очите им са зелени. Ключът, който търсиш, още се намира в музикалния инструмент на Сребърния славей.

— Бони! — прекъсна я Елена, когато коленете на Бони се разтрепериха и погледът й започна да блуждае. Но след малко се фокусира и Елена видя как по лицето й се изписа смущение.

— Какво става? — попита Бони, като се озърна й видя, че всички са вперили погледи в нея. — Какво… какво се случи?

— Ти ни каза как изглеждат двете половини на лисичия ключ! — Елена не успя да сдържи възторжения вик. Сега, след като знаеха какво да търсят, можеха да освободят Стефан; щяха да освободят Стефан. Оттук нататък нищо вече не можеше да спре Елена. Бони току-що издигна търсенето им на съвсем различно ниво.

Но докато Елена още тръпнеше от радост заради пророчеството на Бони, винаги хладнокръвната Мередит бе загрижена за самата пророчица.

— Тя май ще припадне — рече тихо. — Бихте ли ми помогнали…

Не се наложи да моли повече. Деймън и Сейдж моментално подхванаха олюляващата се Бони от двете страни. Деймън се взираше учудено надолу в дребното момиче.

— Благодаря ти, Мередит — промълви Бони, въздъхна и примигна. — Но не мисля, че ще припадна — додаде, след което вдигна очи към Деймън изпод гъстите си мигли. — Но добре, че ме хванахте, за всеки случай.

Деймън, все още с крайно сериозно изражение, само й кимна и я улови по-здраво. Сейдж се извърна настрани, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Какво казах? Нищо не си спомням!

След като Елена повтори съвсем точно думите на Бони, Мередит, типично в свой стил, попита:

— Сигурна ли си за това, Бони? Звучи ли ти правдоподобно?

— Аз съм сигурна. При това напълно — прекъсна я Елена. Тя наистина не се съмняваше. Богинята Ищар и Бони бяха отключили тайните на миналото и й бяха показали къде да търси ключа.

— Добре. Какво ще кажете Бони, Сейдж и аз да останем тук, в тази зала, като двама от нас ще разсейваме вниманието на иконома, докато третият претърсва арфите за ключа? — предложи Мередит.

— Много добре. Да го направим! — извика Елена.

Оказа се обаче, че е по-лесно да се предложи, отколкото да се изпълни планът на Мередит. Дори и в присъствието на тези две прекрасни млади момичета в залата и един съвсем приличен млад мъж икономът продължи да се навърта около тях и от време на време хващаше някой от тях да докосва или да се взира по-отблизо в арфите.

Докосването до арфите, естествено, беше строго забранено, за да не бъдат разстроени или повредени. Но единственият начин да се провери с абсолютна сигурност дали някакъв миниатюрен златен ключ не е скрит в резонаторната кутия на някоя арфа, беше тя да се раздруса и да се чуе дали нещо вътре няма да издрънчи.

Още по-лошо бе, че всяка от арфите бе изложена на показ в отделна ниша с ярко осветление, на фона на някаква ярка картина (повечето бяха портрети на лейди Фазина Дарли, свиреща на съответната арфа), а пред всяка ниша беше опънато въже от червен плюш като недвусмислен знак, че прекрачването на въжето е строго забранено.

Накрая Бони, Мередит и Сейдж решиха да използват внушението на Сейдж, за да се неутрализира икономът — нещо, което обаче той можеше да направи само за броени минути, иначе икономът щеше да забележи пролуките в програмата на лейди Фазина. След което те трескаво се заеха с претърсването на арфите, докато икономът стоеше застинал като восъчна фигура.

Междувременно Деймън и Елена обикаляха двореца, като оглеждаха останалата част от имението, която не беше разрешена за посетители. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат с търсенето в по-достъпните зали, докато галавечерята продължаваше.

Това бе опасна задача, да влизат и излизат крадешком от тънещи в мрак, зорко пазени — повечето от тях заключени — празни помещения. Елена настръхна от тревога и предчувствие за нещо странно. Кои знае защо, й се струваше, че този страх и това предусещане са по-тясно обвързани, отколкото можеше да предположи. Или поне това изпитваха двамата с Деймън.

Елена не можеше да не обърне внимание и да не се възхити на някои дребни неща у него. Той се справяше с всякакви ключалки само с едно просто приспособление, което измъкна от черното си яке, с небрежен жест, с който другите изваждат писалките си. И как бързо, чевръсто и грациозно отключваше поредната ключалка и прибираше инструмента в джоба си. Тя знаеше, че тези изключително премерени движения са отработвани от него в продължение на около пет столетия.