Сенчести души (Книга шеста)

Пазачите на долните етажи в Ши но Ши, които несъмнено се използваха като тъмница, посрещнаха с неприязън Елена и придружителите й. Те бяха някакъв по-дребен вид демони — може би троли, помисли си девойката — и всячески се пречкаха на посетителите.

Наложи се Деймън да ги подкупи, за да го допуснат сам, без пазач в зоната, където се намираше килията на Стефан, както и да позволят на Елена, една робиня, да влезе и да види един вампир.

И въпреки че Деймън им бе дал едно малко състояние, за да преодолеят всички тези препятствия, те се кикотеха и издаваха груби гърлени звуци. Елена не им вярваше.

И съвсем основателно.

В коридора, където от извънтелесното си преживяване Елена знаеше, че трябва да завият наляво, те продължиха направо. Преминаха покрай друга група пазачи, които едва не припаднаха от кикот.

О, Господи, дали не ни водят да видим трупа на Стефан? — внезапно се паникьоса Елена и едва не припадна. В този миг Сейдж й помогна. Обгърна я с голямата си ръка, повдигна я и я задържа, докато се съвземе.

Продължиха да вървят по каменния под все по-навътре в мръсната и воняща тъмница. След това рязко завиха надясно.

Сърцето на Елена лудешки препускаше. Сякаш й шептеше: грешно, грешно, грешно, чак до последната килия в редицата. Тази килия бе съвършено различна от старата килия на Стефан. Беше заобиколена не от решетки, а от телена мрежа, от която стърчаха извити куки, опъната между метални стълбове с остри върхове. През нея нямаше начин да се промуши бутилка с „Черна магия“. Нямаше начин да наклони гърлото на бутилка в зажаднялата уста от другата страна на мрежата. Не можеше да пъхне дори един пръст, камо ли гърло на манерка, от което да отпие затворникът в килията. Самата килия не беше мръсна, но беше абсолютно гола, с изключение на легналия по гръб Стефан. Нито храна, нито вода, нито легло, под което да скрие нещо, нито сламка дори. Само Стефан.

Елена изпищя, макар да нямаше представа дали наистина крещеше думите, или от устата й се изтръгваха само несвързани звуци на отчаяние. Тя се хвърли в килията — или по-скоро се опита. Пръстите й се вкопчиха в стоманените, остри като бръснач куки, от които по ръцете й бликна кръв. Деймън светкавично я дръпна назад.

В следващия миг той се промуши покрай нея и се втренчи смаяно. Взираше се с отворена уста в по-малкия си брат — скелет с посивяло лице, едва дишащ млад мъж, който приличаше на дете в смачканата, изцапана, прокъсана затворническа униформа. Деймън вдигна ръка, сякаш забравил за телената преграда, и Стефан трепна. Той като че ли не позна никой от тях. Взря се по-внимателно в капките кръв, останали върху острата като бръснач ограда, там, където Елена бе вкопчила пръстите си, подуши, а след това сякаш нещо проникна през мъглата на вцепенението му и той се озърна недоумяващо. Стефан погледна към Деймън, чиято пелерина бе паднала, а след това погледът му се плъзна по нея, учудено като на бебе.

Деймън издаде задавен звук, извърна се и се затича надолу по коридора, разблъсквайки всички по пътя си. Но грешеше, ако се надяваше, че повечето пазачи ще хукнат след него, което би позволило на партньорите му да освободят Стефан. Всички останаха по местата си зад Сейдж.

Междувременно умът на Елена трескаво обмисляше различни планове. Накрая се извърна към Сейдж.

— Използвай всички пари, които имаме, плюс това — рече, плъзна ръка под пелерината си към диамантената огърлица с повече от две дузини огромни скъпоценни камъни — и ме извикай, ако трябват още. Остави ме с него за половин час. Тогава двадесет минути! — поправи се тя, когато Сейдж поклати глава. — Спри ги по някакъв начин; дай ми поне двайсет минути. Ще измисля нещо. Дори и ако трябва да умра.

Сейдж се взря за миг в очите й, после кимна.

— Добре.

Тогава Елена погледна умолително към доктор Мегар. Дали имаше нещо — дали изобщо съществуваше нещо, — което можеше да помогне?

Веждите на доктор Мегар се смръщиха, сетне се повдигнаха нагоре. Беше поглед на мъка, на отчаяние. Но после прошепна:

— Има нещо ново — инжекция, за която се твърди, че помагала в подобни случаи. Бих могъл да опитам.

Елена едва се удържа да не падне в краката му.

— Моля! Моля, опитайте! Моля!

— Няма да помогне за повече от два дни…

— Не е нужно да е повече! Дотогава ще го измъкнем оттук!

— Добре.

Сейдж вече бе подбрал всички пазачи, като ги увещаваше:

— Аз съм търговец на скъпоценни камъни и имам нещо, което ще се радвате да видите.

Доктор Мегар отвори чантата си и извади спринцовка.

— Дървена игла — поясни с тъжна усмивка, докато я пълнеше с бистра червена течност от шишенце. Елена бе извадила друга спринцовка и я оглеждаше нетърпеливо, докато доктор Мегар се опитваше със знаци да накара Стефан да притисне ръка към телената мрежа. Най-после Стефан изпълни желанието на лекаря, но тутакси отскочи назад с вик на болка, когато иглата на спринцовката се заби в ръката му и щипещата течност се вля в него.

Елена погледна отчаяно лекаря.

— Колко успя да получи?