Сенчести души (Книга шеста)

— Mon Dieu27, дете мое, как не ми се иска да ти казвам това. Но трябва. Боя се, че дори и да измъкнем Стефан от затвора в деня на партито на лейди Блудуед — ще бъде твърде късно. След три дни той вече ще е…

— Това ли е медицинското ти заключение? — попита Елена остро и го погледна. Знаеше, че лицето й е измъчено и пребледняло, както и че той изпитва огромно съжаление към нея, ала тя искаше да отговори.

— Аз не съм лекар — бавно отвърна Сейдж. — Аз същ просто един вампир.

— Просто поредният вампир от Древните?

Сейдж повдигна вежди.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Забрави. Съжалявам, ако греша. Моля те, би ли довел доктор Мегар?

Сейдж се вгледа продължително в нея, после се отдалечи, за да потърси лекаря. Не след дълго двамата мъже се върнаха при Елена.

Тя ги очакваше.

— Доктор Мегар, Сейдж видя Стефан само в началото, преди да му направите онази инжекция. Според него Стефан след три дни ще е мъртъв. Като се вземат предвид ефектите от спринцовката, съгласен ли сте с това?

Лекарят се взря в нея и тя видя как сълзи замъглиха късогледите му очи.

— Възможно е… евентуално е възможно, може би, ако той притежава достатъчно воля, да е все още жив дотогава. Но най-вероятно…

— Мнението ви ще се промени ли, ако ви кажа, че тази вечер той изпи може би една трета от бутилката с „Черна магия“?

Двамата мъже се вторачиха изумено в нея.

— Да не би да казваш…

— Да не би това да е новият ти план?

— Моля ви! — Забравила за пелерината, забравила за всичко останало, Елена сграбчи ръцете на доктор Мегар. — Намерих начин да го накарам да изпие толкова много. Това ще помогне ли? — Стисна толкова силно крехките му старчески ръце, че костите му изпукаха.

— Предполагам. — Доктор Мегар изглеждаше смутен. Не смееше да й вдъхва напразни надежди. — Ако наистина си повлияла толкова много на кръвоносната му система, почти със сигурност може да се очаква, че ще оживее до вечерта на партито Блудуед. Точно това искаш, нали?

Елена се наведе. Не можа да се сдържи и обсипа ръцете му с целувки.

— А сега да вървим да съобщим добрите новини на Деймън — заяви тя.

В каретата Деймън стоеше изправен, с ясно очертан профил на фона на кървавочервеното небе. Елена влезе при него и затвори вратата след себе си.

— Свърши ли се? — запита я той с безизразно лице.

— Да е свършило? — Елена не повярва, че Деймън може да я пита за това, но си каза, че за него явно е много важно да се увери какво се е случило с брат му.

— Той… мъртъв ли е? — добави Деймън унило, пощипвайки носа си.

Елена остана мълчалива за няколко удара на разтуптяното си сърце. Деймън би трябвало да знае, че не е много вероятно Стефан да умре през следващия половин час. Но след като не получи незабавно потвърждение на предположението си, вдигна рязко глава.

— Елена, кажи ми! Какво се случи? — попита той с нетърпелив тон. — Мъртъв ли е брат ми?

— Не — отвърна Елена тихо. — Но е много вероятно да умре след няколко дни. Този път беше в ясно съзнание, Деймън. Защо не говори с него?

Деймън определено се смути.

— Какво бих могъл да му кажа? — попита той грубо. — „О, колко съжалявам, загдето почти те убих?“ Или: „О, надявам се да преживееш още няколко дни“?

— Нещо подобно, може би, но без саркастичната нотка.

— Когато аз умирам, — заядливо поде Деймън, — ще съм изправен на двата си крака и ще се боря докрай.

Елена го зашлеви през устата. Нямаше много пространство, за да размахва ръце, но тя вложи толкова много от Силата си в този замах, колкото можеше да се осмели, без да има опасност от преобръщане на каретата.

Сетне двамата за дълго останаха смълчани. Деймън докосна разкървавената си уста, за да ускори оздравяването й, като преглътна от собствената си кръв.

Накрая изрече сподавено:

— Май изобщо не ти хрумна, че си моя робиня, нали? Че аз съм твоят господар?

— Ако си решил да се криеш зад фантазиите си, това си е твоя работа — тросна му се Елена. — Аз обаче съм изцяло в реалния свят. И между другото, скоро след като ти избяга, Стефан не само се съвзе, но и се засмя.

— Елена… — Гласът му се извиси. — Ти си намерила начин да му дадеш кръв? — Стисна толкова силно ръката й, че я заболя.

— Не кръв. Малко „Черна магия“. Ако бяхме двамата, щеше да стане много по-бързо.

— Вие бяхте трима.

— Сейдж и доктор Мегар трябваше да отвлекат вниманието на пазачите.

Деймън отдръпна ръката си.

— Разбирам — изрече безизразно. — Значи аз за пореден път го предадох.

Елена го погледна със симпатия.

— Сега си изцяло вътре в каменната топка, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Каменната топка, в която си затворил всичко, което би могло да те нарани. Дори ти самият си се напъхал вътре, въпреки че там трябва да е доста тясно. Предполагам, че Катрин е там, затворена в собствена малка стая. — Припомни си нощта в хотела. — Както и майка ти, разбира се. Би трябвало да кажа майката на Стефан. Тя е майката, която си познавал.

— Не… моята майка… — Деймън дори не можеше да говори смислено.