Сенчести души (Книга шеста)

Сега китсунето показа с жест как изважда бутилка с „Черна магия“ (все едно бе тежка, а питието в нея — възхитително) и се престори, че пълни торбичката със съдържанието на бутилката. След това, все едно че извади спринцовка (вдигна я и натисна буталото, също като доктор Мегар, за да излязат мехурчетата въздух) и я напълни с течността от торбичката. Накрая се престори, че промушва иглата на спринцовката през решетката на килията, натиска буталото с палеца си и я изпразва.

— Мога да те нахраня с „Черна магия“ — преведе Елена на Стефан. — Мога да напълня спринцовката от малката му торбичка. Доктор Мегар също би могъл да я напълни. Но няма време, затова аз трябва да го направя.

— Аз… — започна Стефан.

— Ти ще пиеш колкото може по-бързо.

Елена обичаше Стефан, искаше да слуша гласа му, не можеше да се насити да го гледа, но животът му бе заложен на карта и тя трябваше да го спаси. Взе малката торбичка, поклони се ниско, с благодарност на китсунето и остави пелерината си на пода. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Стефан, затова не се замисли как е облечена.

Тя овладя треперенето на ръцете си. Разполагаше с три бутилки „Черна магия“: скритата в нейната пелерина, тази на доктор Мегар и третата, скрита някъде в пелерината на Деймън.

И така, с точността на машина, тя повтори това, което китсунето й бе показало с жестове. Потапяне, изтегляне на течността, промушване през телената мрежа, пръскане. Отново и отново и отново.

След около десетина пъти Елена усвои нова техника — на катапулт. Пълнеше малката торбичка с виното, държеше я за горния край — докато Стефан нагласи устата си, сетне с едно движение смачкваше торбичката с длан и изстискваше доста голямо количество право в устата на любимия си. Телената мрежа стана лепкава, както и долната част на лицето на Стефан. Никога нямаше да се получи, ако стоманата беше остра като бръснач и за него, но всъщност по този начин през гърлото му премина удивително количество живителна течност.

Елена мушна другата бутилка с „Черна магия“ в килията на китсунето, която беше с обикновени решетки.

Не знаеше точно как да му благодари, но щом й остана свободна секунда, девойката се извърна и му се усмихна. Той пиеше жадно направо от бутилката, а по лицето му бе изписан израз на чисто и неподправено удоволствие.

Краят настъпи прекалено бързо. Елена чу бумтящия глас на Сейдж:

— Това не е честно! Елена няма да е готова! Елена не успя да прекара достатъчно време с него!

Девойката не се нуждаеше от повече подканяне. Пъхна последната бутилка с „Черна магия“ в килията на китсунето, поклони му се за последен път и му върна фината торбичка — но с напъхан вътре жълтият диамант от пъпа й. Това беше най-голямото бижу, което й бе останало, и тя видя как го преобръща внимателно в пръстите си с дълги нокти. След това китсунето се изправи на крака и леко й се поклони. Двамата се усмихнаха един на друг, после Елена изпразни торбичката на доктор Мегар и се загърна с червената си пелерина. След това, цялата трепереща, се обърна към Стефан и прошепна:

— Съжалявам. Нямах намерение посещението ми да прилича на лекарска визита.

— Но ти видя шанс да спасиш живота ми и не можа да не се възползваш от него.

Понякога двамата братя много си приличаха.

— Стефан, недей! О, колко те обичам!

— Елена. — Той целуна пръстите й, притиснати към телената мрежа. Сетне се извърна към пазачите: — Не, моля, моля, не я отвеждайте! За Бога, дайте ни само минута още! Само една!

Но Елена трябваше да пусне пръстите му, за да задържи двата края на пелерината си. Последният й спомен от Стефан бе как той удря по телената преграда юмруци и крещи:

— Елена, обичам те! Елена!

След това Елена беше извлечена от коридора, а вратата между тях се затръшна. Коленете й затрепериха и тя едва не се свлече на пода.

Приятелски ръце я подхванаха и й помогнаха да тръгне. В гърдите й се надигна гняв! Ако са върнали Стефан в старата му въшлясала килия както тя вече предполагаше, че е станало, — сигурно са го накарали да върви. А тя много добре знаеше, че тези демони никак не бяха нежни. Вероятно са го подкарали като животно с остен.

Елена също трябваше да върви.

Тя се огледа, когато стигнаха до предното фоайе на Ши но Ши.

— Къде е Деймън?

— В каретата — отвърна Сейдж с най-нежния си тон. — Нуждае се от малко време.

Ще му дам аз време! — изкрещя част от Елена. Време да крещи, докато му разкъсвам гърлото! Ала останалата част от нея беше просто тъжна.

— Не успях да му кажа нищо от това, което исках. Исках да го уверя колко много съжалява Деймън; колко много се е променил брат му. Стефан дори не си спомня, че Деймън е бил там.

— Той е говорил с теб? — смая се Сейдж.

Сейдж и Елена излязоха през последните мраморни врати на сградата на Боговете на смъртта. Елена предпочиташе да я нарича така.

Каретата бе спряна до тротоара пред тях, но не се качиха в нея. Вместо това Сейдж отведе внимателно Елена малко настрани от останалите. Отпусна големите си ръце върху раменете й и заговори със същия гальовен глас: