Сенчести души (Книга шеста)

— Около половината. Всичко е наред — напълнил съм я с два пъти по-голяма доза и натиснах силно, за да стигна до… — последва медицински термин, които девойката не разбра — … него. Знаех, че ще го заболи повече, защото инжектирах много бързо, но постигнах целта си.

— Добре — погледна го Елена възхитено. — А сега искам да напълните тази спринцовка с моя кръв.

— Кръв? — ужаси се лекарят.

— Да! Спринцовката е достатъчно дълга, за да мине през мрежата. Кръвта ще покапе от другата страна и той може да отпие от нея. Тя може да го спаси! — Елена изговаряше всяка дума бавно и внимателно, все едно говореше на дете. Отчаяно искаше да го накара да я разбере.

— О, Елена! — Лекарят седна на пода и извади скритата под туниката си бутилка с „Черна магия“. — Съжалявам, но за мен е трудно да изтегля кръв от шишето. Очите ми, дете… съсипани са.

— Но не носите ли очила?

— Вече не ми вършат работа. Състоянието ми е доста сложно. Но и без това човек трябва да е много внимателен и точен, за да улучи вената. Повечето лекари са безнадеждни, а за мен е невъзможно. Съжалявам, дете. Но минаха двадесет години от последния път, когато съм го извършил с успех.

— Тогава ще намеря Деймън и ще го накарам да отвори аортата ми. Не ми пука, дори да ме убие.

— Но на мен — да.

Този глас дойде от ярко осветената килия пред тях. Елена и лекарят рязко вдигнаха глави.

— Стефан! Стефан! Стефан! — Без да обръща внимание на режещата преграда, Елена се наведе и се опита Да хване ръцете му.

— Не — прошепна Стефан, сякаш споделяше съкровена тайна. — Сложи пръстите си тук и тук — върху моите. Тази преграда е от специална стомана — тя сковава моята Сила, но не може да разкъса кожата ми.

Елена сложи пръстите си, където й каза Стефан. И тогава го докосна. Наистина го докосна. След толкова време.

Никой от двамата не заговори. Елена чу как доктор Мегар се изправи и тихо се отдалечи — за да се присъедини към Сейдж, предположи девойката, ала мислите й бяха изпълнени със Стефан. Двамата просто се гледаха един друг, треперещи, с напиращи сълзи в очите, чувствайки се много млади.

И много близо до смъртта.

— Ти твърдиш, че винаги те карам да го кажеш първа, но този път ще е различно. Обичам те, Елена.

Сълзите рукнаха от очите й.

— Точно тази сутрин си мислех колко много хора има, които да обичаме. Но всъщност това е така, защото винаги има един, който е на първо място — прошепна му тя. — Един завинаги. Обичам те, Стефан! Обичам те!

Елена се извърна за миг и изтри сълзите си така, както всички умни момичета умеят, без да съсипват грима си: постави палци под долните си мигли, дръпна ги и изтръска сълзите си на много малки капчици във въздуха.

За пръв път можеше да мисли.

— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…

В очите на Стефан вече нямаше сълзи.

— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.

Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.

Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.

— И всичко това е мое? — прошепна той.

— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.

В този миг зад нея се разнесе тих звук. Елена се извъртя и видя два чифта очи, които горяха в полумрака на килията срещу тази на Стефан.

33

За своя изненада Елена не изпита гняв, а само решителност да защитава Стефан, ако можеше.

И тогава видя, че в килията, за която тя си мислеше, че е празна, се спотайваше едно китсуне.

Обаче то по нищо не приличаше на Шиничи и Мисао. Имаше дълга коса, бяла като сняг — но лицето му беше младо. Беше облечено изцяло в бяло, с туника и панталони от някакъв мек плат, подобен на коприна. Опашката му бе толкова пухкава, че на практика изпълваше малката килия. Освен това имаше лисичи уши, които помръдваха насам-натам. Очите му бяха златисти като отблясъците на фойерверки.

Той беше великолепен.

Китсунето отново се закашля. После извади — от дългата си коса, помисли си Елена — много, много малка торбичка от фина кожа.

Съвършена торбичка за съвършено бижу, каза си Елена.