Сенчести души (Книга шеста)

Ще има кожа с най-финия оттенък на розовото като ябълков цвят, помисли си Елена, докато се взираше без стеснение в новодошлата. Страните й ще са в малко по-наситен оттенък на розовото като роза под първите лъчи на зората. Очите й — огромни и нежни, идеално лице с цвета на делфиниум, с гъсти черни мигли, обрамчващи полупритворените клепачи, сякаш винаги вървеше в полусън. С жълта коса, бледа като иглика, която падаше почти до пода, сплетена в плитки, достигащи до фините й глезени.

Устните й ще са червени като макове, полуотворени и подканващи. И от нея ще се разнася ухание като на букет от първите пролетни цветя. Ще се носи като летен бриз.

Елена, както и останалите гости край нея, стоеше като омагьосана, неспособна да откъсне очи от това видение. Само още една секунда да отпие от тази красота, умоляваше я душата й.

— Но в какво е облечена? — чу се да пита Елена гласно. Не си спомняше да е зърнала през многобройните плитки нито ослепителна дреха, нито проблясване на кожа, нежна като ябълков цвят.

— В някаква рокля. От какво е направена? От цветя — вметна Деймън иронично. — Тя е облечена в рокля, направена от всяко цвете, което някога съм виждал. Не разбирам как не се разпадат — може би са копринени и са съшити едно с друго. — Той бе единственият, който не изглеждаше поразен от това видение.

— Чудя се дали ще говори с нас, да ни каже само няколко думи поне — промърмори Елена. Копнееше да чуе нежния магически глас на момичето.

— Съмнявам се — отговори й един мъж от тълпата. — Тя не говори много, поне преди полунощ. Боже! Това си ти! Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря — отвърна любезно Елена, сетне бързо отстъпи назад. Разпозна младия мъж, който бе един от тези, дали им визитките си в края на церемонията на Кръстника, в нощта на нейното Наказание.

В този миг искаше само да се измъкне незабелязано. Но наоколо имаше твърде много мъже и беше ясно, че те нямаше да позволят на двамата с Деймън да си отидат.

— Това е момичето, за което ти разказвах. Тя изпада в транс и без значение колко жестоко е наранена, не чувства нищо…

— … кръвта я облива отвсякъде като вода, а тя дори не трепва…

— Те са професионалисти. Само минават оттук…

Елена тъкмо щеше хладнокръвно да излъже, че Блудуед изрично забранява такива варварщини на нейните приеми, когато чу един от младите вампири да казва:

— Не знаеш ли, че аз съм този, който убеди лейди Блудуед да те покани на тази сбирка. Казах й за твоето представление и тя прояви интерес към него.

-Е, налага се да измисля някакво извинение, помисли си Елена. Все пак трябваше да бъде любезна с тези млади мъже. По-късно можеха по някакъв начин да й бъдат полезни.

— Боя се, че тази вечер не мога да го направя — рече тихо тя, за да й отговорят и те по този начин. — Разбира се, лично ще се извиня на лейди Блудуед. Но в момента просто ми е невъзможно.

— Напротив, възможно е. — Сепна я гласът на Деймън, разнесъл се точно зад нея. — Напълно е възможно — ако някой намери амулета ми.

Деймън! Какво говориш?

Шшт! Това, което трябва.

— За нещастие, преди три седмици и половина си изгубих много ценен амулет. Прилича на този. — Извади половината от лисичия ключ и им го показа, за да могат всички да го огледат добре.

— Това ли използвахте за онзи номер? — попита някой, но Деймън беше твърде умен, за да му се върже.

— Не, много хора ме видяха да изнасям представлението преди около седмица без него. Това е личен амулет, но след като липсва част от него, имам чувството, че няма да мога да направя магията.

— Прилича ми на малка лисица. Ти да не си китсуне? — попита друг — твърде умен, за свое добро, помисли си Елена.

— Може би ви прилича на лисица. Всъщност е стрела. Стрела с два зелени камъка върху острието. Това е… талисман за мъжки чар.

— Не мисля, че се нуждаеш от повече чар, отколкото имаш и в момента — обади се женски глас в тълпата. Всички се разсмяха.

35

— Независимо от това — в очите на Деймън се появи стоманен блясък, — без амулета моята асистентка и аз няма да изпълним представлението.

— Но с него ще се съгласиш ли? Да не би да казваш, че си загубил амулета си тук?

— Всъщност, да. Точно по времето, когато се извършваше подготовката за това парти. — Деймън ги ослепи с красивата си усмивка, на която никой не можеше да устои, след което внезапно я скри. — Нямах представа дали бих могъл да разчитам на помощта ви. Просто се опитвах да се сдобия с покана. И се оглеждах, за да проверя дали мястото е подходящо за изнасяне на представлението.

— Само не ми казвай, че си го загубил, преди тревата да е била утъпкана — отбеляза някой загрижено.

— Да, за нещастие. Но получих телепатично съобщение, че клю… че амулетът е заровен някъде тук.

От тълпата се разнесоха стонове на разочарование.

После се надигнаха отделни гласове, изтъкващи различните трудности: твърдата като скала тревна покривка, многото бални зали с украсени подове, градината зад кухнята и градината с цветята (която още не сме видели, помисли си Елена).