Сенчести души (Книга шеста)

— Разбира се, че с удоволствие ще танцувам с теб — отрони тя, осъзнала с лек шок, че досега не бе забелязала, че Деймън носи безупречна бяла вратовръзка. Разбира се, беше си я сложил точно в единствената нощ, когато би могла да им попречи, но с нея приличаше на чистокръвен принц.

Устните й се извиха в лека насмешка. О, да, принц на кръвта…

— Сигурен ли си, че ти можеш да танцуваш валс? — попита го тя.

— Добър въпрос. Научих се през 1885 г., защото се смяташе за бунтовен и неприличен танц. Но зависи дали говориш за народен валс, виенски валс, английски валс…

— О, я стига. Да вървим, че ще пропуснем още един танц. — Елена улови ръката му. Усети малки искри, сякаш бе погалила козината на котка. Поведе го към танцуващите двойки.

Започна нов валс. Музиката изпълни залата и сякаш понесе Елена във въздуха. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Цялото й тяло изтръпна, все едно бе изпила божествен еликсир.

Това беше любимият валс от детството й: този, с който бе отгледана. Валсът на Чайковски от „Спящата красавица“. Но някаква детинска част от ума й неволно свързваше нежните леещи звуци след гръмкото, наелектризиращо начало, с думите от едноименния филм на Дисни:

Познавам те; веднъж танцувах с теб в съня си…

И както винаги, очите й се наляха със сълзи; сърцето й запя, а краката искаха да полетят, вместо да танцуват.

Роклята й беше с гол гръб. Топлата ръка на Деймън се притискаше към кожата й.

Сега Елена наистина се чувстваше като пламък. Ние сме предопределени да бъдем така. Тя не можеше да си спомни дали беше нещо казано в миналото от Деймън, или той го нашепваше в момента в съзнанието й. Като два пламъка, слети в един.

Добра си, каза й Деймън и този път тя знаеше, че говори той и това е в настоящето.

Не е нужно да си толкова снизходителен. И без това съм твърде щастлива! — засмя се Елена в отговор. Деймън беше експерт не само в стъпките. Танцуваше валса, сякаш все още беше бунтовен и неприличен танц. Водеше я с твърд устрем, който човешката сила на Елена не можеше да спре. Но улавяше незабележимите й сигнали за това, което тя искаше, и им се подчиняваше, сякаш танцуваха върху лед и всеки миг щяха да се завъртят и подскочат.

Елена имаше чувството, че цялата се разтапя.

Нито веднъж дори не й хрумна, че приятелите, съдниците и враговете от гимназията й направо нямаше да повярват, че Елена можеше да се разтопи под звуците на класическа музика. Бе освободена от дребнавата злоба, от незначителните притеснения да бъдеш различен. Беше скъсала с етикетите. Искаше й се да може да се върне, за да покаже на всички, че е над тези неща.

Валсът свърши прекалено скоро. Изпита желание да натисне бутона Replay и всичко да започне отначало. Имаше един миг, когато музиката спря и двамата с Деймън се взираха един в друг с взаимен копнеж и възторг…

И тогава Деймън се поклони над ръката й.

— Валсът е нещо повече от това, само да движиш краката си — промълви, без да вдига глава. — В движенията може да се внесе полюшваща грация, лумнал пламък на радост и единение — с музиката, с партньора. Това не е въпрос на практика. Благодаря ти от сърце, че ме дари с тази наслада.

Елена се засмя, за да скрие сълзите си. Винаги бе обичала да танцува. Искаше да танцува танго с Деймън — истинско танго, такова, което би трябвало да се танцува след брака. Но имаше друга мисия… жизнено необходима мисия, която трябваше да бъде завършена.

И когато се обърна, се озова сред тълпа от мъже, демони, вампири, звероподобни създания. Всички искаха да танцуват с нея. А Деймън се отдалечаваше, без да се обръща.

Деймън!

Той спря, но не се обърна. Да?

Помогни ми! Трябва да намерим другата половина на ключа!

Нужен му беше миг, за да прецени ситуацията, но сетне разбра. Върна се при нея, улови я за ръката и изрече с ясен, звънлив глас:

— Това момиче е моята… лична асистентка. Не желая тя да танцува с никой друг, освен с мен.

Последва недоволен ропот. Робините, които се водеха на подобни балове, обикновено не бяха от тези, на които им е забранено да общуват с непознати. Ала в този момент в другия край на залата настана някакво раздвижване.

— Какво е това? — попита Елена, мигом забравила за танца и ключа.

— По-скоро бих попитал кой е този — отвърна Деймън. — И ще отговоря: нашата домакиня, самата лейди Блудуед.

Елена се спусна зад тълпата, за да зърне това изключително създание. Но ахна, когато видя едно момиче, застанало на прага на балната зала.

Тя е направена от цветя… спомни си Елена. Как би изглеждало едно момиче от цветя?