Сенчести души (Книга шеста)

— Разбира се. Тревата е специално подравнена и подрязана. Никой не би искал да се спъне в някой бурен или буца пръст. Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Струваш ми се доста бледа. Е — засмя се гостенката, — дотолкова бледа, доколкото някой може да изглежда така на тази светлина.

— Добре съм — отвърна замаяно Бони. — Наистина съм добре.

Двете групи се срещнаха по-късно и споделиха за ужасяващите неща, на които се бяха натъкнали. Деймън и Елена бяха открили, че почвата под външната бална зала е твърда почти колкото скала — всичко, което е било заровено там, преди земята да бъде утъпкана с тежки валяци, сега се намираше под терен, твърд като цимент. Единственото място, където някой би могъл да копае, беше около тази зала.

— Трябваше да доведем ясновидец — рече Деймън. — Нали се сещаш, някой с пръчка или махало, въоръжен с част от дреха на изчезнал човек.

— Прав си. — За пръв път Мередит бе съгласна с него. — Защо, наистина, не доведохме ясновидец?

— Защото не познавам такъв — отвърна Деймън с най-сладката си и най-свирепа усмивка като на баракуда.

Бони и Мередит бяха установили, че подът в балната зала беше като скала — от много красив бял мрамор. Помещението бе украсено с множество цветни орнаменти, но единственото, в което Бони можеше да пъхне малката си ръка (колкото можа по-незабележимо), беше букет цветя, поставен във ваза с вода. Никъде нямаше мека почва, за която би могъл да се използва терминът „заровено в“.

— И освен това защо Шиничи и Мисао ще сложат ключа във вода, след като знаят, че след няколко дни ще я сменят? — попита Бони намръщено, а Мередит добави:

— И как ще намерим разхлабена дъска в мрамора? Така че не виждаме как би могла тук някъде да е заровена половината от ключа. Между другото, аз проверих — Бялата бална зала съществува от години, така че няма шанс те да са пъхнали ключа под каменните плочи.

— Добре — каза Елена, която вече пиеше третата си чаша „Черна магия“. — Досега можем да заключим следното: едната зала отпада от списъка. И тъй като вече имаме половината от ключа — спомнете си колко лесно се сдобихме с нея…

— Може би Мисао така е искала само да ни подразни — прекъсна я Деймън и повдигна вежди. — Да ни вдъхне надежди, преди окончателно да ги попари.

— Не вярвам в това — рече Елена отчаяно и го изгледа кръвнишки. — Стигнахме чак дотук — много по-далеч, отколкото Мисао е очаквала. Можем да намерим и другата половината. Ще я намерим.

— Добре — съгласи се Деймън, внезапно добил крайно сериозно изражение. — Ако се престорим на хора от персонала и се снабдим с кирки, бихме могли да разкопаем пръстта отвън. Но нека първо да претърсим къщата отвътре. Миналия път се получи.

— Добре. — Мередит за пръв път го погледна директно без следа от неодобрение. — Двете с Бони ще се заемем с горния етаж, а вие се погрижете за долния — може пък да открием нещо в онази Бяла валсова зала.

— Добре.

Те се заеха за работа. На Елена й се искаше да е по-спокойна. Въпреки изпитите три чаши „Черна магия“ — или може би именно заради тях — виждаше определени неща в нова светлина. Но трябваше да се съсредоточи върху търсенето — само и единствено върху търсенето. Би направила всичко — всичко — каза си тя, за да се сдобие с ключа. Всичко заради Стефан.

Бялата бална зала бе изпълнена с уханието, носещо се от големите гирлянди от пищно разцъфнали цветя, сгушени сред гъста зеленина. Наоколо бяха разпръснати високи паравани, ограждащи мястото около фонтана, за да създадат интимни кътчета, където двойките биха могли да се усамотят. И въпреки че никъде не се виждаше оркестър, в залата се лееше музика, на която чувствителната натура на Елена тутакси откликна.

— Не предполагах, че умееш да танцуваш валс — рече Деймън внезапно и девойката осъзна, че се поклаща в ритъма със затворени очи.

— Разбира се, че мога — отвърна тя, леко засегната. — Всички посещавахме класовете на госпожа Хоупуел. Това е еквивалент на училище по етикет във Фелс Чърч — поясни и се засмя на себе си, усетила забавната страна. — Но госпожа Хоупуел обичаше да танцува и ни научи на всички танци и движения, които смяташе за грациозни. Тогава бях на около единадесет години.

— Предполагам, че би било абсурдно от моя страна да те поканя да танцуваш с мен — каза Деймън.

Елена го погледна озадачено с огромните си очи. Въпреки яркочервената рокля с дълбоко изрязано деколте, тази вечер не се чувстваше като неустоима сирена. Беше твърде възбудена, за да усети магията, втъкана в дрехата — магия, която тя чак сега осъзна, й нашепваше, че е танцуващ пламък, огнена стихия. Предполагаше, че Мередит навярно се чувстваше като тих поток, бавно и кротко течащ в посоката си, но блестящ и искрящ по своя път. А Бони — Бони, разбира се, беше въздушен полъх, роден да танцува леко като перо в тази ефирна рокля, почти неподвластна на гравитацията.

Но Елена изведнъж си спомни възхитените погледи, насочени към нея. И защо Деймън така внезапно стана толкова уязвим? Нима не вярваше, че тя би танцувала с него?