Сенчести души (Книга шеста)

— За това, което ти казах. Има нещо, което всички вие пропускате. Ха. Най-вече самият Стефан. Историята се повтаря многократно, но никой не я разбира.

Деймън извърна лице. Елена се приближи към него, само малко, така че той да може да вдъхне парфюма й, който тази вечер ухаеше на розово масло.

— Деймън, кажи ми. Кажи ми, моля те!

Деймън отново се извърна към нея…

И точно в този момент носачите на носилката спряха. Елена разполагаше само със секунда, за да изтрие лицето си, преди завесите да бъдат дръпнати.

Мередит им бе разказала мита за Блудуед, който бе научила от един сайт за легенди. Всичко за това, как Блудуед била направена цялата от цветя, а Боговете й вдъхнали живот, как предала съпруга си, причинявайки с това смъртта му, и как за наказание била обречена да прекарва всяка нощ, от полунощ до разсъмване, като кукумявка.

Ала очевидно имаше нещо, което не се споменаваше в митовете: фактът, че е била прогонена от Небесния дворец, обречена да живее тук, сред гъстия тъмночервен здрач на Тъмното измерение.

Имайки предвид всичко това, логично беше нейните приеми да започват в шест вечерта.

Мислите на Елена непрестанно прескачаха от тема на тема. Прие чаша с вино „Черна магия“ от един роб, но погледът й продължаваше да блуждае.

Всяка жена и повечето от мъжете на това парти бяха облечени в изкусно подбрани дрехи, които променяха цветовете си на слънчевата светлина. Елена имаше чувството, че нейната рокля е най-скромната — в края на краищата всичко навън изглежда беше розово, яркочервено или виненочервено. След като пресуши чашата си с „Черна магия“, Елена с лека изненада установи, че съвсем незабелязано е започнала да се държи по типичния за всяко парти маниер: поздравяваше хора, с които се бе запознала по-рано през седмицата, разменяше си с тях прегръдки и целувки по бузите, сякаш ги познаваше от години. Междувременно двамата с Деймън навлизаха все по-навътре в имението, като се движеха понякога по течението на многолюдната тълпа, а понякога и срещу него.

Изкачиха се по стръмните стъпала от бял (розов) мрамор, украсени от двете страни с великолепни сини (виолетови) делфиниуми и розови (яркочервени) рози. Елена се спря там по две причини. Едната бе да вземе още една чаша с „Черна магия“. Първата вече я бе изпълнила с приятна топлина — макар че всичко тук изглеждаше окъпано в меко сияние. Надяваше се, че втората чаша ще й помогне да забрави всичко, което Деймън й бе казал, докато пътуваха в носилката, с изключение на ключа — и ще й помогне да си спомни какво обмисляше, преди мислите й да бъдат отвлечени от разговора между Бони и Мередит.

— Предполагам, че най-добрият начин е просто да попитаме някого — каза тя на Деймън, който се бе озовал внезапно и безшумно до лакътя й.

— Да попитаме какво?

Елена се наведе леко към роба, който току-що й бе поднесъл нова чаша със свежа напитка.

— Може ли да попитам — къде се намира главната бална зала на лейди Блудуед?

Облеченият в ливрея роб я погледна изненадано. Сетне посочи с глава наоколо.

— Цялата тази площ, под балдахина, се нарича Голямата бална зала — рече и се поклони над подноса с напитките.

Елена се втренчи слисано в него. После се озърна.

Под гигантски балдахин — струваше й се, че конструкцията се използва почти постоянно и бе осеяна с множество красиви фенери, чиито разноцветни оттенъци се подчертаваха от слънчевите лъчи — на всички страни в продължение на стотици метри се простираше равна тревна морава.

Беше по-голяма от футболно игрище.

— Това, което бих искала да знам — Бони се обърна към една от гостенките, която явно се чувстваше като у дома си в огромното имение, — е следното: коя е главната бална зала?

— О, скъпа, зависи какво имаш предвид — отвърна гостенката жизнерадостно. — Има Голяма бална зала отвън — сигурно си я видяла, докато си се изкачвала насам — големият павилион? Освен това има Бяла бална зала вътре. Тя е осветена от полилеи и завесите са спуснати. Понякога я наричат Валсовата зала, тъй като там се танцува само валс.

Но Бони още не можеше да се отърси от ужаса, обзел я при първите думи на гостенката.

— Има бална зала отвън? — попита с треперещ глас, надявайки се, че не е чула добре.

— Точно така, скъпа. Можеш да я видиш през онази стена там. — Жената не лъжеше. Наистина можеше да се вижда през стената, защото всички стени бяха стъклени, една зад друга, като по този начин Бони виждаше всичко като илюзия с огледала: една след друга се редуваха осветени стаи, всичките пълни с гости. Само последната стая на долния етаж изглеждаше изградена от нещо непрозрачно. Това навярно беше Бялата бална зала.

Но отсрещната стена, към която сочеше гостенката — о, да! Там се виждаше върхът на балдахина. Девойката смътно си спомняше, че бе минала покрай него. Другото, което си спомняше, беше…

— Нима танцуват на тревата? Върху онова… огромно тревно поле?