Сенчести души (Книга шеста)

После видяха много хора, мъже и жени в красиви дрехи, всеки с ключ в ръка, мърморещи нещо, преди да отворят по една врата в сградата. Вратите изглеждаха еднакви, но Елена бе готова да се обзаложи, че не водеха към едно и също място, макар че ключовете приличаха на онзи, който тя неотдавна, приблизително преди седмица, бе „взела на заем“ от къщата на Шиничи. Една от дамите бе наконтена като за живописен маскарад. Имаше лисичи уши, полускрити под дългата й кестенява коса. В следващия миг Елена забеляза как изпод дългата й до глезените рокля се помръдна лисича опашка и се досети, че тя всъщност е китсуне, преминаващо през Демонската порта.

Деймън забързано и доста грубо ги поведе към другия край на сградата, където спряха пред врата, увиснала на счупените си панти. През нея влязоха в порутена стая, която — колкото и да бе странно — отвътре изглеждаше по-просторна, отколкото отвън. Тук се търгуваха всякакви стоки, като много от тях изглежда бяха свързани с робите.

Елена, Бони и Мередит се спогледаха с недоумение. Очевидно тук водеха необучени роби отвън, за да бъдат измъчвани и потискани чрез ежедневен труд.

— Искам пропуск за четирима — рече Деймън кратко на стоящия зад гишето прегърбен, но набит мъж.

— Три дивачки наведнъж? — Мъжът огледа момичетата и се обърна към Деймън, за да изгледа и него с нескрито подозрение.

— Какво мога да кажа? Обичам си работата — обясни МУ Деймън, като го гледаше втренчено право в очите.

— Да, но… — Мъжът се засмя. — Напоследък пропускаме само по един-двама на месец.

— Те ми принадлежат по закон. Не са отвлечени. Всички на колене — заповяда Деймън с небрежен тон на трите си робини.

Мередит се подчини първа, като се озова на пода грациозно, като балерина. Тъмносивите й очи останаха фокусирани върху нещо, което никой друг не можеше да види. Елена съсредоточи мислите си в Стефан и си представи, че коленичи, за да го целуне върху дървения нар в килията му. Това свърши работа, защото без усилия се озова на земята.

Но Бони остана права. Тя, най-сговорчивата, най-податливата и най-невинната от техния триумвират изненадващо откри, че краката й отказват да й се подчинят.

— Истинска червенокоска, нали? — отбеляза мъжът, докато гледаше изпитателно Деймън, въпреки самодоволната си усмивка. — Може би трябва да си купиш електрошокова палка за нея.

— Може би — съгласи се Деймън сковано. Бони го погледна с празен поглед, после отклони очи към коленичилите си приятелки и се свлече на земята. Елена я чу как тихо изхленчи. — Но установих, че твърдият тон и неодобрителният поглед вършат повече работа.

Мъжът се отказа от по-нататъшни коментари и отново се приведе.

— Пропуск за четирима — изръмжа и дръпна едно мръсно въже, завързано към една камбана. Бони вече плачеше от страх и унижение, но освен Елена и Мередит сякаш никой друг не й обръщаше внимание.

Елена не посмя да се опита да я успокои телепатично. Това нямаше да си пасне на аурата на едно „обикновено момиче“. Пък и кой можеше да е сигурен какви капани или тайни механизми криеше мъжът, който продължаваше да ги разсъблича с поглед? Искаше и се да призове Крилете за нападение, направо тук, в помещение, за да изтрие самодоволната усмивка от физиономията му.

Но в следващия миг нещо друго я изтри напълно, както си бе пожелала. Деймън се облегна небрежно на гишето и му прошепна нещо, от което лицето на похотливеца доби болезнено зеленикав цвят.

Чу ли какво каза Деймън? — попита Елена безмълвно Мередит, само чрез мимики с очите и веждите си.

Мередит, присвила очи, отпусна ръка пред корема на Елена и замахна с ръка, имитирайки разпорване на корема.

Сега вече дори и Бони се усмихна.

После Деймън ги остави да изчакат отвън пред задната страна на склада. Само след няколко минути изостреното зрение на Елена забеляза как една лодка тихо се понесе през мъглата. Досети се, че сградата вероятно е точно на брега на някаква река, но въпреки че съсредоточи Силата само в очите си, едва успя да види мястото, където блещукащата вода стигаше до брега. Дори и след като концентрира цялата Сила в ушите си, тя съвсем слабо чу плисъка на бързо течаща река.

Лодката спря по някакъв загадъчен начин. Елена не видя нито да се спуска котва, нито нещо друго, което да я притисне към брега. Но лодката действително престана да се носи по водата. Прегърбеният мъж постави дъска, за да се качат на борда — първо Деймън, а после и неговите „робини“.

Като стъпи в лодката, Елена видя как Деймън подаде безмълвно на лодкаря шест златни монети. По две за всяка от тях, които вероятно не се очакваше да се върнат обратно.