Сенчести души (Книга шеста)

Докато пристъпваше забързано зад Деймън, Елена се стараеше да не поглежда нито наляво, нито надясно, защото можеше да види прекалено много от това, което за Мередит и Бони изглеждаше само като мрачна безбрежна пустош.

От двете страни се изреждаха някакви складове и платформи, където очевидно довеждаха пристигащите роби за продажба или за прехвърляне по-късно към други пазари за роби. Елена дочу детски плач в мрака и ако самата тя сега не беше толкова изплашена, сигурно би се втурнала да утешава разплаканите деца.

Не мога да го направя, защото самата аз съм робиня, напомни си тя. Изтръпна от шока, пронизал я чак до върха на пръстите й. Вече не съм истинско човешко същество, а само нечия собственост.

Отново се улови, че е втренчила поглед в тила на Деймън, докато се питаше удивено как, за Бога, се бе огласила с налудничавото му предложение. Вече бе започнала да проумява какво означаваше да е робиня. Дори откри в себе си интуитивно разбиране за това, което искрено я изненада — и то в никакъв случай Не Беше Нещо Добро.

Означаваше още, че тя може да бъде… ами, можеха да й сторят каквото им хрумне и никой нямаше право да се бърка, защото само собственикът й имаше думата. А собственикът й (как, за Бога, я бе придумал да се съгласи с всичко това?) беше тъкмо Деймън.

Той би могъл да ги продаде и трите — Елена, Мередит и Бони — и тутакси да изчезне с печалбата от това мрачно място.

Групата се разбърза, докато прекосяваше зоната с доковете. През цялото време момичетата се стараеха да гледат само къде стъпват, за да не се препънат.

Заизкачваха се по някакъв хълм. Под тях се показа град, разположен сред долина, кръгла като кратер.

По краищата си кратерът беше наблъскан с коптори, населявани от окаяни бедняци. Групата вече приближаваше покрайнините на града. Но тези бараки бяха оградени с телена мрежа, вероятно за да остават изолирани, макар че от тях можеше да се наблюдава градът от височината на птичи полет. Ако групата още се намираше в пещерата, през която проникнаха в Тъмното измерение, то това със сигурност означаваше, че това би трябвало да е най-грамадната подземна кухина. Но те вече не бяха под земята.

— Това се случи при плаването с ферибота — заговори Деймън. — Ние направихме — ами, да го наречем — завой в пространството. — Опита се да го обясни на момичетата, а Елена се опита да го осмисли. — Навлизаш през Демонската порта и като излезеш от другия й край, вече не се намираш в земното измерение, а в друго. — На Елена й бе достатъчно само да погледне към небето, за да се увери в правотата на казаното от него. Тук съзвездията бяха съвсем различни — не се виждаха нито Голямата мечка, нито Малката мечка, нито Полярната звезда.

Слънцето също бе друго: много по-голямо, но по мъждиво от земното. Ала най-странното бе, че никога не се скриваше зад хоризонта. Във всеки момент от денонощието се виждаше половината от него, независимо дали бе ден, или нощ — понятия, които според Мередит тук губеха нормалното си, земното си значение.

Стигнаха до една врата от телена мрежа, отвъд която най-после щяха да бъдат извън зоната за продажба на роби. Но там бяха спрени от създание, за което Елена по-късно научи, че е пазител.

Тепърва й предстоеше да узнае също, че пазителите са нещо като управители на цялото Тъмно измерение, макар че самите те били дошли от едно далечно място и почти били окупирали този малък отрязък от Ада, като се опитали да наложат строг ред на краля на бедния народ и на всемогъщите феодали, поделящи влиянието си върху града.

Конкретно този пазител беше жена, висока, с коса със същия цвят като тази на Елена — чисто злато — подстригана на черта, спускаща се до раменете й. За изненада на всички, жената не обърна внимание на Деймън, а веднага заговори Елена, може би, защото беше най-отпред в редицата от „робини“.

— Защо си тук?

Елена остана доволна, много доволна, че Деймън навреме я бе обучил как да контролира аурата си. Съсредоточи се върху това, докато мозъкът й обмисляше трескаво, със свръхзвукова скорост, докато се чудеше какъв ли ще е верният отговор на този въпрос. Отговор, след който ще ги оставят на мира. Отговор, който няма да ги изпрати обратно у дома.

Първата мисъл, която й хрумна, бе: „Деймън не ни обучи за това.“ Втората бе, че не го е сторил, тъй като не е бил тук преди. И заради това не може да знае как действа всичко тук, а са му известни само откъслечни подробности.

Услужлив тих гласец заговори някъде из дебрите на подсъзнанието на Елена: ако тази жена пазител се опита да влезе в стълкновение с него, Деймън би могъл да побеснее и да се нахвърли върху нея. Заради тази опасност Елена затърси още по-трескаво правдоподобното обяснение. Нали навремето творческите лъжи бяха нейна специалност. Тя изговори първото, което й хрумна:

— Играх с него на хазарт и загубих.