Сенчести души (Книга шеста)

За кратко потъна в спомени от ранното си детство — трябва да е била около тригодишна — как седи в скута на баща си, а той й чете от една книга за древногръцката митология. Още помнеше, че имаше прекрасни илюстрации. В книгата се разказваше и за лодкаря Харон, отвеждащ душите на умрелите през реката Стикс към острова на смъртта. Баща й обясни, че гърците поставяли по една монета върху всяко око на всеки мъртвец, за да може да си плати на лодкаря за преплаването на реката. От това пътуване няма да има връщане! — внезапно я осени ужасяващо откритие. Няма изход! Със същия успех можеха да са наистина мъртви…

Странно, но тази паника я спаси да не затъне в тресавището на ужаса. Тъкмо надигна глава, може би да закрещи, когато бледата призрачна фигура на лодкаря се обърна назад към пътниците в лодката му. Елена чу как Бони се разкрещя. Мередит трепереше неудържимо. Трескаво и без да се замисли, се протегна към чантата си, където криеше револвера. Дори и Деймън сякаш не можеше да помръдне.

Защото високото привидение, изпълняващо задълженията на лодкар, нямаше лице.

Там, където трябваше да са очите му, имаше само две дълбоки вдлъбнатини; вместо уста — плитка кухина, а носът му се заместваше от дупка с триъгълна форма. Излъчваният от него тайнствен ужас, а на всичкото отгоре и вонята, надигаща се от склада, дойде в повече на Бони. Тя се килна настрани и припадна, свличайки се върху Мередит.

Въпреки обхваналия я ужас, Елена достига до момент на откровение. След като се озова сред противния, влажен здрач, тя бе забравила да изключи пълната мощ на сетивата си. Несъмнено виждаше много по-добре от Мередит нечовешкото лице на лодкаря. Можеше също да чува неща, като например звуци от отдавна умрели миньори, дълбаещи скалите над главите им, както и устремените полети на огромни прилепи или хлебарки, или някакви подобни отвратителни създания вътре в каменните стени, заобикалящи ги от всички страни.

Но сега Елена изведнъж усети топли сълзи да се стичат по ледените й страни. Осъзна, че сериозно беше подценявала психичните сили на Бони през челото време, откакто знаеше, че е медиум. Ако сетивата на Бони винаги са били отворени за ужасите, каквито сега изпитваше и Елена — то не бе чудно, че приятелката й живее в такъв страх. Елена си обеща, занапред ще е много по-толерантна, ако се случи Бони да се подплаши или разкрещи. Всъщност Бони дори заслужаваше уважение, задето бе опазила разсъдъка си. Но Елена не посмя да стори нищо повече, освен да погледне приятелката си, която лежеше в безсъзнание. Само се закле мислено, че оттук нататък Бони ще има верен закрилник в лицето на Елена Гилбърт.

Това обещание и стоплящото чувство от него останаха да горят като свещ в съзнанието на Елена. Свещ, която тя си представяше, че държи Стефан, докато светлината от пламъка трепка в зелените му очи и хвърля призрачни отблясъци върху лицето му. Само това бе достатъчно, за да не загуби разсъдъка си до края на пътуването.

Лодката акостира в някаква пуста местност. Трите момичета бяха изтощени от продължителния ужас и от силното напрежение.

Досега не бяха се замисляли достатъчно върху думите „Тъмно измерение“, нито си представяха различните форми на мрака, които ги очакваха.

— Пристигнахме в нашия нов дом — обяви Деймън мрачно. Докато го наблюдаваше, като се стараеше да не се озърта наоколо, по скованите му рамене и врат Елена разбра, че никак не се радва да е тук. Тя си мислеше, че за него това ще е като някакъв рай, свят, в който хората са роби, където ги измъчваха за забавление, чието единствено правило е слугуване на егото на господарите им. Сега обаче осъзна, че е сгрешила.

За Деймън това по-скоро бе свят на същества със Сили колкото неговите или дори още по-мощни. Той трябваше да се изправи смело сред тях като някакъв уличен хлапак — но с това изключение, че не можеше да си позволи никакви грешки. Трябваше да открият как да живеят, но не само това, а да живеят в лукс и да се смесят с изисканото общество, ако искаха да имат шанс да спасят Стефан.

Стефан — не, тя не можеше да си позволи точно сега да мисли за него.

Ако се поддаде на този подтик, ще загуби контрол, ще настоява за абсурдни неща — като незабавно да се втурнат към затвора на Стефан, дори и само да го види, като капризно малко момиче, влюбено до уши в по-голямо момче, което просто иска да се добере до „къщата на момчето“ за да му покаже колко го боготвори. И тогава какво ще стане с плановете им за бягство от затвора? Нали в план А изрично се подчертаваше: да не се допускат никакви грешки. Елена щеше да се придържа към това, докато не измисли по-добро решение.

Така Деймън и „робините“ му проникнаха в Тъмното измерение през Демонската порта. Наложи се да свестят най-дребничката от тях, като плиснат вода в лицето й, за да се окопити, да се изправи и отново да поеме на път.

15