Сенчести души (Книга шеста)

Но тя не желаеше да бъде героиня. Искаше само едно — да си върне Стефан. И макар да бе готова да пожертва живота си, за да спре мъченията и убийството на роби, тя лично би убила всеки, който се опита да посегне на Бони или Мередит.

— И те се чувстват така — каза Деймън. — Те чуха какво искаше сборището пред къщата. — Стисна здраво ръцете й, като че ли се опитваше да я прегърне. — Тази сутрин едно младо момиче, чието име било Хелън, било пребито до смърт и обесено само защото името й приличало на твоето. Била на петнадесет години.

Краката на Елена се подкосиха, както толкова често се бе случвало, когато се озоваваше в прегръдките на Деймън… но този път причината бе съвсем друга. Той седна до нея на пода. Това бе разговор, който трябваше да се води върху голите дървени дъски.

— Вината не е твоя, Елена. Ти си такава, каквато си. Хората те обичат заради това, което си!

Сърцето й бясно се разтуптя. Всичко бе толкова зле… но тя още повече го влоши. Защото не се замисляше достатъчно. Въобразяваше си, че само нейният живот е заложен на карта. И действаше, преди да е преценила последствията.

Но в подобна ситуация винаги би реагирала по този начин. Или… засрамено си каза тя, поне щях да направя нето подобно. Ако знаех, че ще изложа на опасности всички, които обичам, щях да моля Деймън да се споразумее със собственика на робинята. Да я откупи за някаква скандално висока цена… ако имахме пари. И ако той би се вслушал в молбата ми… Ако следващият удар с камшика не заплашваше да убие лейди Улма…

Внезапно мозъкът й се вцепени и изстина.

Това беше в миналото.

А сега е важно настоящето.

Ще се справя с това.

— Какво можем да направим? — Тя се опита да се изтръгне от ръцете на Деймън. Беше отчаяна. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Не могат да убият Бони и Мередит — а и Стефан ще загине, ако не го намерим!

Деймън я притисна още по-плътно. Елена осъзна, че той криеше мислите си от нея. Това би могло да е добре или зле. Може би съществуваше някакво решение, което той не искаше да сподели с нея. Или можеше да означава, че смъртта на трите, „разбунтували се робини“ е неизбежна, понеже това ще е единственото решение, което владетелите на града ще приемат.

— Деймън. — Той я държеше прекалено здраво, за да се освободи от прегръдката му, и Елена не можеше да го погледне в лицето. Но си го представяше нагледно, а освен това можеше да се опита да адресира думите си директно в съзнанието му.

Деймън, ако може да се измисли нещо, ако съществува някакъв начин да спасим Бони и Мередит — трябва да ми го кажеш. Длъжен си. Заповядвам ти!

Нито един от двамата не намираше това за забавно, дори обърна внимание на това, че една „робиня“ Раздаваше заповеди на „господаря си“. Но накрая Елена успя да чуе телепатичния глас на Деймън.

Те казаха, че ако те върна на Младия Дрозн и ти се извиниш, ще се съгласят да те освободят след шест удара с това тук. Отнякъде Деймън се бе сдобил с пръчка от някакво светло дърво.

Вероятно ясен, каза си Елена, изненадана от собственото си спокойствие. Това дърво беше единственото, което въздействаше еднакво върху всички, дори и върху вампирите, дори и върху Древните като Клаус. Несъмнено наоколо се срещаха и някои от Древните вампири.

Но трябва да се извърши публично, за да се прекрати разпространението на слуховете. Те си мислят, че ще се сложи край на безредиците, ако ти — тази, която постави началото на неподчинението — признаеш, че си само една покорна робиня.

Мислите на Деймън натежаха, както и сърцето на Елена. На колко от принципите си ще трябва да изневери, ако направи това? Колко роби щеше да обрече на живот в пълно покорство?

Внезапно вътрешният глас на Деймън зазвуча гневно. Не сме дошли тук, за да реформираме Тъмното измерение, припомни й той с такъв тон, че Елена изтръпна. Деймън я разтърси леко. Забрави ли, че дойдохме за Стефан? Не е нужно да ти казвам, че няма да имаме никакъв шанс за успех, ако се правим на бунтовници като Спартак16. Ако започнем война, отсега трябва да знаем, че ще е невъзможно да я спечелим. Дори и пазителите не могат да я спечелят.

Някакво неясно хрумване озари съзнанието на Елена.

— Разбира се — кимна тя. — Защо досега не съм се замисляла за това?