Сенчести души (Книга шеста)

— Сега не се занимаваме с това — заяви един много дебел мъж, чийто глас напомни на Елена за нетърпящия възражения Алфред Хичкок: говореше опечалено, не забравяше да вмъква паузи преди по-важните думи, с което още повече вдъхваше мрачно настроение и представяше цялата история като по-сериозна от всички говорили преди него. Елена скоро осъзна, че този мъж притежава много власт. Тълпата престана да я замеря, да я ругае, дори да я заплюва. Едрият мъж несъмнено беше местният „кръстник“, пред когото се прекланяха тези ужасно бедни обитатели на бедняшките квартали. Явно неговата присъда щеше да реши съдбата на Елена.

— А след това — бавно заговори той, без да престане да хруска през всеки няколко думи от някакви бонбони със златист цвят, от купата, донесена само за него — младият вампир Дамиен се погрижи за щедро обезщетение, и то за всичките ни щети. — Последва по-дълга пауза, докато той гледаше само към Младия Дрозн. — Заради това неговата робиня Алаина, която започна цялата тази бъркотия, няма да остане вързана и обявена за продан на търг, но ще покаже, че се покайва и подчинява и че по своя воля ще приеме наказанието, за което знае, че е неин дълг.

Елена усети, че й се зави свят. Не знаеше дали бе от дима, който се спусна надолу към нея, преди да се разсее на кълба във въздуха, но думите „ще приеме наказанието“ я шокираха толкова силно, че едва не й причерня. Не си представяше, че това наистина ще се случи — а картините, които се мярнаха в съзнанието й, бяха крайно неприятни. Освен това обърна внимание на новите имена, които получиха тя и Деймън. Това действително беше истинско щастие, помисли си тя, защото така Шиничи и Мисао никога няма да узнаят за тази малка авантюра.

— Доведете робинята при нас — завърши дебелият мъж и отново се отпусна върху внушителния куп от възглавници.

Елена се изправи. Повлякоха я грубо нагоре, докато пред очите й не се изпречиха позлатените сандали на дебелия мъж и над тях — забележително чистите чу крака, докато тя оставаше със сведени надолу очи, както подобаваше на една покорна робиня.

— Чу ли какво бе решено за теб? — Кръстникът още мляскаше и предъвкваше своя деликатес. Лекият вятър пренесе някаква тежка миризма до носа на Елена и внезапно в устата й се насъбра слюнка, която навлажни пресъхналите й устни.

— Да, господарю — промълви тя, защото не знаеше с титла да се обърне към него.

— Ще ме наричаш Ваше превъзходителство. А няма ли да добавиш нещо в своя защита? — попита я той, за искрено удивление на Елена. На устните й застина спонтанно хрумналият й отговор: „Защо ме питате — машинално отговори тя, — след като всичко е решено предварително?“ Този мъж някак си изглеждаше повече свързан с нейния досегашен живот, много повече от всички други, които бе срещнала в Тъмното измерение. Той се вслушваше в хората. Ще изслуша и мен ако му разкажа за Стефан, внезапно си каза Елена. Но после, като се позамисли малко по-спокойно, се запита какво би направил той, ако научи за Стефан? Нищо, освен ако не намери начин да извлече изгода от случилото се — да се сдобие с още власт, или да срази някой свой враг.

Все пак можеше да й стане съюзник, когато се върне тук, за да прочисти това място и освободи робите.

— Не, Ваше превъзходителство, нямам какво да добавя — изрече тя.

— Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?

Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.

— Да — кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.

— Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.

21

Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.

Тълпата не спираше да крещи и поощрява спорещите. По всичко личеше, че ще се стигне до още една битка, но този път между Деймън и хората на Кръстника, особено онзи, когото наричаха Клюд.

Светът се завъртя пред очите на Елена. Чуваше само откъслечни фрази:

— … само шест удара и ми обещахте, че аз ще следя за всичко… — крещеше Деймън.

— … ама ти наистина ли вярваш, че тези дребнави подлизурковци говорят истината? — извика му в отговор някой, може би Клюд.

Но не беше ли Кръстника такъв? Само че по-едър и по-страховит подлизурко, който на свой ред се подмазваше пред някой още по-високопоставен, замисли се Елена. Дали мозъкът му не беше замъглен от някаква дрога? Но в следващата секунда дебелият мъж погледна право към нея и тя сведе бързо главата си.

Сега тя отново чу виковете на Деймън, изправен пред Кръстника, но този път по-ясно, защото успя да надвика крясъците на тълпата.