Сенчести души (Книга шеста)

— Надявах се, че дори и тук се спазва поне малко почтеност и благоприличие, когато се сключват сделки. — От гневния му тон си личеше, че повече не вярва в преговорите с местните и се готви за атака. Ужасена, Елена настръхна. Никога не бе чувала толкова неприкрита заплаха в гласа му.

— Почакай. — Кръстника заговори с типичния си уморен, дори небрежен маниер, но крясъците на тълпата моментално стихнаха. Дебелият стар мъж отстрани ръката на Деймън от рамото си и се извърна към Елена.

— Ще направя един щедър жест, като оттегля участието на племенника ми Клюд. Ти, Дайърмънд или както ти беше името, имаш правото сам да накажеш робинята си със собствено оръжие за изтезание.

Внезапно и съвсем неочаквано старият мъж изтръска златните прашинки в брадата си и заговори направо на Елена. Очите му изглеждаха много уморени, като на древен жрец, изненадващо проницателни.

— Клюд е майстор в бичуването с камшик. Дори е направил едно малко изобретение. Нарича го котешки мустачки. Чрез него само с един удар може да смъкне кожата от шията до бедрото. Повечето хора умират след десет удара с такъв камшик. Но се опасявам, че днес той ще остане разочарован. — Кръстника се ухили, като показа изненадващо бели и равни зъби. Подаде й купата си с бонбони със златист цвят, от които не преставаше да похапва. — Преди наказанието си може да ги пробваш. Ето, вземи.

Елена се страхуваше да ги опита, но не посмя да му откаже, затова взе един бонбон. Зъбите й го схрускаха. Вкусът се оказа приятен. Та това беше ядка от орех! Но потопена в подсладен лимонов сироп и поръсена с малко лют пипер или нещо подобно, след което оваляна в някаква вкусна течност с цвят на злато. С вкус на амброзия!

— Започвай с наказанието, момче — обърна се Кръстника към Деймън. — Но трябва да научиш момичето как да прикрива мислите си. Прекалено е умна, за да бъде похабена в някакъв окаян бордей като тукашните. Все пак защо не мога да се отърся от подозрението, че тя всъщност не желае да стане прочута куртизанка?

Преди Деймън да успее да му отговори или коленичилата Елена да го погледне, носачите го отнесоха до единствената карета с коне, която Елена бе видяла в това мизерно предградие.

Разгневените, оживено жестикулиращи местни водачи, подстрекавани от Младия Дрозн, най-после се споразумяха.

— Десет удара, без да се съблича, след което можеш да я отведеш — заявиха те на Деймън. — Но тези десет удара са окончателното ни решение. Този, който досега преговаряше с теб, вече няма право да преговаря.

Единият от тях почти небрежно вдигна за косата една отрязана глава. Колкото и да изглеждаше абсурдно, главата бе украсена с венец от прашни листа в очакване на пиршеството след церемонията.

Очите на Деймън заблестяха от пристъп на гняв, толкова силен, че всичко около него започна да вибрира. Елена усети Силата му, която приличаше на пантера, готова за скок. Връхлетя я усещането, че се опитва да говори срещу бушуващ ураган, затъкващ думите обратно в гърлото й.

— Съгласна съм с това.

— Какво?

— Всичко свърши, Дей… господарю Деймън. Повече няма да има крясъци. Аз съм съгласна.

Тя се просна по очи върху килима пред краката на Дрозн, а насъбралите се жени и деца изведнъж започнаха да я оплакват и да замерят с камъни подсмихващия се собственик на робинята.

Шлейфът на роклята й се разстла зад нея като булчински воал. Под горната пола в перлен цвят, долната фуста блестеше в кървави оттенъци на неугасващата червена светлина. Разпуснатата й коса се стелеше свободно по раменете, обвивайки ги в златист облак, толкова гъст, че Деймън трябваше да го раздели с ръцете си, за да оголи врата й. Целият трепереше. От ярост. Елена не посмя да го погледне. Знаеше, че умовете им ще се устремят един към друг. Тя трябваше да произнесе официалната си реч пред него и най-вече пред Младия Дрозн, за да не се налага преиграването на целия този фарс.

Госпожа Кортланд, преподавателката й по драматично майсторство, я учеше да произнася всяка реплика с чувство. Ако в теб няма чувство, няма да го има и в публиката.

— Господарю! — извика Елена с достатъчно силен глас, за да надвика жените, оплакващи злочестата й участ. — Господарю, аз съм само една робиня, недостойна да се обръща към вас. Но съгреших и затова приемам наказанието си с готовност, с нетърпение дори — да, с нетърпение, ако това ще възстанови поне малко, съвсем малко от вашия престиж, на който се радвахте преди моето необичайно дръзко злодеяние. Моля ви да накажете опозорената си робиня, която лежи като ненужен боклук върху вашата блестяща пътека.

Речта, която тя изговори с непоколебим и уверен тон, като старателна ученичка, назубрила всичко дума по дума, всъщност можеше да се сведе само до пет думи: „Господарю, моля да ми простите.“ Само че май никой не схвана иронията, която Мередит бе вложила в тях, нито я намери за забавна. Кръстника я бе одобрил; Младия Дрозн вече я бе изслушал; сега бе ред на Деймън.

Обаче Младия Дрозн още не бе свършил. Ухили се самодоволно на Елена, преди да изрече: