Сенчести души (Книга шеста)

— За какво не си се замисляла? — попита я Деймън с отчаян глас.

— Не бива да се впускаме в тази война — поне засега. Не съм усъвършенствала основните си Сили, да не говорим за Крилете на Силите. А така те дори няма да се заинтересуват от тях.

— Елена?

— Ще се върнем — възбудено се зае Елена да му обяснява. — Когато мога да контролирам всичките си Сили. Освен това ще доведем и съюзници с нас — могъщи съюзници, които ще намерим в човешкия свят. Може да ни отнеме години, много години, но все някога ще се върнем обратно тук и ще довършим това, което започнахме.

Деймън я гледаше така, сякаш си бе загубила ума, но това нямаше значение. Важното бе, че Елена усещаше как Силата пулсира в нея. Това бе обещание, каза си тя, което ще спазя, дори и това да ми коства живота.

Деймън преглътна.

— Може ли да поговорим за… за настоящето? — попита.

С този въпрос направо улучи десетката.

Настоящето. Това, което се случваше сега.

— Да. Да, разбира се. — Елена изгледа презрително пръчката от ясеново дърво. — Разбира се, Деймън, ще го направя. Не искам никой друг да пострада заради мен, преди да съм готова за битка. А и доктор Мегар е добър лечител. Ако ми позволят да се върна при него.

— Честно казано, не зная — призна й Деймън, без да отклони очи от нейните. — Но зная нещо друго. Мога да ти обещая, че няма да почувстваш върху себе си нито един удар — бързо и категорично добави той. Беше съвсем сериозен. Големите му черни очи още повече се разшириха. — Защото лично ще се погрижа за това. Цялата болка ще бъде отклонена от теб. А на сутринта няма да ти остане дори един белег. Но — завърши той много по-бавно — ще трябва да коленичиш, да ми се извиниш. На мен, твоя господар. Както и пред онзи гаден, мръсен, разкапан, противен дърт… — За миг Деймън дотолкова се увлече в проклятията си, че премина на италиански.

— Пред кого?

— Пред предводителя на владетелите на бедняшките квартали, а може би също и пред Младия Дрозн, брат на Стария Дрозн.

— Добре. Кажи им, че съм готова да се извиня на колкото Дрозновци пожелаят. Кажи им го по-скоро, за да не изгубим шанса си.

Елена видя многозначителния поглед, който й хвърли, но тя остана вглъбена в мислите си. Дали да позволи на Мередит и Бони да участват в това? Не. Щеше ли да позволи онова да се случи с Каролайн, ако тогава можеше да го спре по някакъв начин? Отговорът отново беше: „не“. Не, не, не. Елена винаги се бе възмущавала изключително силно от бруталността към момичетата и жените. Чувствата й срещу разпространеното в целия свят презрение към жените като второкласни създания се бяха избистрили удивително след завръщането й от отвъдното. Ако Силите я бяха върнали в света заради някаква цел, реши тя, то тази цел е да помага на момичетата и жените да се спасят от изпадане в робство, което много от тях дори не осъзнават.

Но нямаше предвид само злите робовладелци и безличните потиснати жени и мъже. Трябваше да го направи заради лейди Улма, за да спаси и нея, и бебето й… както и заради Стефан. Ако се съгласи да изтърпи унижението, тя ще остане само една дръзка робиня, вдигнала малко врява насред улицата, но категорично поставена от властите на мястото, което й се полага.

В противен случай, ако някой се вгледа по-внимателно в тяхната група… ако някой се досети, че са тук, за да освободят Стефан… ако тя, Елена, се окаже причината те да се разпоредят: „Преместете го в най-строго охраняваната килия и изхвърлете този глупав ключ, оставен от онова китсуне…“

Във въображението й се заредиха кошмарни сцени как Стефан ще бъде жестоко наказан, как ще бъде отведен някъде надалеч, как ще бъде завинаги загубен й нея, ако този уличен инцидент сред тези бедняшки коптори се разрасне до невероятно големи размери.

Не. За нищо на света нямаше да изостави Стефан, като се впусне във война, която не можеше да спечели. Но нямаше и да забрави.

Ще се върна за всички вас, обеща си тя. И тогава краят ще бъде съвсем различен.

Осъзна, че Деймън още не си е тръгнал. Наблюдаваше я зорко с поглед, остър като клюн на сокол.

— Изпратиха ме, за да те отведа при тях — рече той тихо. — Никога не биха приели отговор „не“. — Елена за кратко усети яростта му срещу тях, затова побърза да хване и стисне ръката му.

— След време ще се върна заедно с теб заради робите — обеща той. — Но ти го знаеш, нали?

— Разбира се — кимна девойката. Искаше да го целуне само набързо, но целувката се оказа дълга. Всъщност не мислеше за онова, което Деймън бе казал за отклоняването на болката от ударите на камшика. Усещаше, че й се полага поне една целувка за това, което и предстоеше. Деймън погали косата й. Времето спря за тях, докато не ги стресна почукването на Мередит на вратата.