Сенчести души (Книга шеста)

Когато доведоха Елена до издигнатата на открито кресна площадка, кървавочервената зора бе забулила всичко наоколо в някаква странна призрачност. Там се бяха събрали главатарите от бедняшките квартали, насядали върху възглавници, които някога може да са били красиви, но сега бяха доста окъсани. Разменяха си бутилки и кожени чаши с инкрустации от скъпоценни камъни, пълни с „Черна магия“ — единственото вино, на което вампирите наистина се радваха. Пушеха наргилета и понякога се изплюваха сред тъмните сенки. Наоколо бяха струпани много от постоянните обитатели на улиците, привлечени от слуха за публичното наказание на едно красиво младо момиче от човешката раса.

Елена беше грижливо подготвена за сцената на наказанието. Доведоха я пред настръхналите велможи с кърпа на устата и с оковани във вериги ръце. Младия Дрозн, превърнал се сега въпреки нежеланието му в център на вниманието, седеше на диван с кувертюра от тъкан със златни нишки. Деймън, с напрегнат вид, бе застанал между него и главатарите. Никога досега Елена не бе изпитвала такова желание за импровизация, освен в онази пиеса, която играха в училище, при която тя запрати една ваза срещу Петручио и потроши цялата къща — последната сцена от „Укротяването на опърничавата“.

Но сега всичко бе много по-сериозно. Играта бе на живот и смърт. Бяха заложени животът на Бони и Мередит, свободата на Стефан.

Странно, но като погледна Деймън в очите — мъжа, който държеше пръчката, — това й вдъхна кураж. Той сякаш й казваше да се държи смело и невъзмутимо, без да използва телепатия. Елена се запита как би се държал самият той в подобна ситуация.

Един от съпровождащите я пазачи я изрита и й напомни къде е попаднала. Бяха й заели „подходящо“ облекло от изоставения гардероб на омъжената дъщеря на доктор Мегар — рокля в перлен цвят, която отвън, на фона на незалязващото пурпурно слънце, изглеждаше бледоморава. Но по-важно беше, че като я носеше без копринената си долна риза, гърбът й оставаше гол до талията. Според местния обичай тя трябваше да коленичи пред старейшините и да сведе ниско глава, докато не опре чело до килима с пищни багри, но ужасно мръсен, пред нозете на старейшините, но на няколко стъпки по-надолу. Един от тях се изхрачи върху нея.

Всички бяха възбудени, бърбореха оживено, подхвърляха мръсотии, замеряха я с боклуци. Плодовете бяха прекалено ценни, за да ги хабят заради нея. Но изсъхналите изпражнения не се оценяваха като някаква ценност. Първите сълзи закапаха от очите й, когато разбра с какво я обстрелват.

Смелост и невъзмутимост, каза си тя, но не посмя да погледне към Деймън.

Докато тълпата се бе отдала на това, което смяташе като полагащо се време за забавление, един от пушещите наргилета старейшини се надигна. Зачете нещо от някакъв изпомачкан свитък, но Елена не разбра нищо. Стори й се, че речта му няма край. Както беше на колене, притиснала чело към мръсния килим, девойката чувстваше, че се задушава.

Най-после свитъкът бе сгънат и Младия Дрозн се надигна, за да разкаже с висок, почти истеричен глас и прекалено помпозен език историята на робинята, която нападнала своя господар (Деймън, мислено отбеляза Елена), за да се освободи от надзора му и да се нахвърли срещу главата на фамилията (Стария Дрозн, каза си Елена) и неговите скромни средства за съществуване — неговата каруца — и неговата безнадеждно некадърна, глупава и ленива робиня и за това, как всичко това довело до смъртта на брат му. Отначало Елена не повярва на ушите си — той обвиняваше лейди Улма за целия инцидент, защото имала дързостта да падне под товара си.

— Знаете за какви роби говоря — докато го слушаше застинала, Елена не посмя дори мухата от очите си да отстрани, а той продължи да крещи пискливо, призовавайки тълпата, която откликваше с нагли обиди към нея и я замеряше ожесточено, тъй като лейди Улма присъстваше тук, за да бъде и тя наказана.

Най-после Младия Дрозн привърши с изброяването на престъпленията на Елена: как тази дръзка безсрамница (Елена), която на всичкото отгоре носи панталони като мъжете, сграбчила нуждаещата се строг урок робиня на брат му (Улма) и най-нахално задигнала законната собственост на брат му (нима съм направила сама всичко това, иронично се запита Елена), за да я отведе в дома на един крайно съмнителен знахар (доктор Мегар), който сега отказваше да върне робинята на брат му.

— Още като чух за това, знаех, че никога повече няма да видя нито брат си, нито робинята му — закрещя той със същия окаян тон, към който се придържаше още от началото.

— Ако робинята е била толкова ленива, трябва да се радваш, че си се отървал от нея — провикна се някакъв присмехулник от тълпата.