Сенчести души (Книга шеста)

— Ти вече го направи — увери я Елена. — А ако намерим лисичия ключ — ще е благодарение на огромната ти помощ. А това — не мога да ти обясня колко много означава това за мен — завърши тя почти шепнешком.

— Но когато се възпротиви срещу установения тук ред, ти изобщо не си очаквала, че аз бих могла да ти помогна. Ти просто искаше да ме спасиш — и изстрада толкова много заради това — тихо й отговори лейди Улма.

Елена се размърда притеснено. Тесният бял белег покрай скулата й беше единственото по лицето й, напомнящо за станалото. Някога — когато се завърна за пръв път на земята от отвъдното — тя успя да отстрани тогавашния си белег само с едно просто призоваване на Силата. Но сега, макар че умееше да канализира Силата през тялото си и да я използва, за да изостря сетивата си, не можеше да я застави да се подчинява на волята й.

Някога, замисли се тя, като си представи онази Елена, която стоеше на паркинга пред гимназията „Робърт Е. Лий“ и гледаше онова порше, тя би сметнала увреждането на лицето си като най-голямото нещастие на света. Но след всички похвали, които бе получила, след като Деймън бе нарекъл раната й „почетен белег“, пък и след като бе сигурна, че за Стефан раната й не би имала значение, както и раната върху скулата й за самата нея, тя не гледаше много сериозно на белега си.

Вече не съм същата както някога, помисли си тя. И се радваше, че е така.

— Няма значение — рече тя, като пренебрегна болката в крака си, която още се обаждаше понякога. — Нека да поговорим за Сребърния славей и нейната галавечеря.

— Правилно — обади се Мередит. — Какво трябва да знаем за нея? Каква връзка има тя с ключа, Елена?

— Мисао каза: „Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“ Или беше нещо подобно — повтори Елена замислено. Трите момичета знаеха наизуст тези думи, но повтарянето им се бе превърнало за тях в ритуал, когато обсъждаха тази тема.

— А „Сребърен славей“ е името, с което всички в Тъмното измерение наричат лейди Фазина Дарли! — извика Бони и плесна с малките си длани в пристъп на екстаз.

— Вероятно е неин прякор, който е получила при първия си концерт тук, когато е започнала да пее в акомпанимент на арфа със сребърни струни — вметна лейди Улма сериозно.

— А струните на арфата трябва да се настройват, за което е необходим ключ — продължи Бони все така възбудено.

— Да. — За разлика от нея Мередит говореше бавно и замислено. — Но ние не търсим ключ за настройване на арфа. Такива ключове изглеждат ето така. — Тя остави върху масата до нея парче дърво от бял клен, приличащо на много къса буква Т, което, ако се държи отстрани, може да заприлича на дърво, в което нежно се поклаща един къс хоризонтален клон. — Взех този ключ от музикантите, които Деймън беше наел.

Бони огледа изображението, с което Мередит илюстрира какво представлява ключът, за който говореха.

— Може да се окаже, че търсим именно това — ключ за настройване на струни на арфа — настоя тя. — По някакъв начин такъв ключ може да се окаже полезен и за двете цели.

— Не виждам как ще стане това — упорито тръсна глава Мередит. — Освен ако по някакъв начин двете половини на търсения от нас ключ не променят формата си, когато се съединят в едно цяло.

— О, да, мила моя — съгласи се лейди Улма, сякаш Мередит току-що беше направила някакво разбираемо за всички предложение. — Ако са магически половини от един ключ, почти с пълна сигурност може да се очаква Да изглеждат по-различно, след като се съединят заедно.

— Ето, видя ли? — попита я Бони предизвикателно.

— Но ако променят формата си, как, по дяволите, ще разберем, че сме намерили някоя от двете половини? — попита Елена нетърпеливо. За нея най-важното си оставаше намирането на това, което ще спаси Стефан.

За миг лейди Улма остана мълчалива, а Елена се почувства зле. Тя мразеше да прибягва до груб език, нито пък искаше да изглежда разстроена пред жената, която от съвсем млада е живяла толкова тежко, в пълно покорство и ужасен страх. На Елена й се искаше лейди Улма да се чувства сигурна, да бъде щастлива.

— Но поне едно знаем — додаде тя забързано. — Че е в музикалния инструмент на Сребърния славей. Затова ще се задоволим с това, което ще намерим в арфата на лейди Фазина.

— О, но… — поде лейди Улма, но замълча.

— Какво има? — попита я Елена нежно.

— О, не е нещо важно — бързо каза лейди Улма. — Исках да кажа, бихте ли искали да видите сега тоалетите си? Трябва да направим последната проба, за да се уверим, че всичко е идеално.

— Уха, ще ни бъде много приятно! — извика Бони и се наведе над скицника, а Мередит дръпна шнура на звънеца, което накара една от прислужниците тутакси да се затича към стаята с шивачките.

— Искаше ми се господарят Деймън и лорд Сейдж да ми позволят да ушия дрехи и за тях — натъжено сподели лейди Улма с Елена.

— О, Сейдж няма да присъства. Сигурна съм, че Деймън би се задоволил с черно яке, в комплект с черна риза, черни джинси и черни обувки, също като тези, които ежедневно носи. Ще бъде много щастлив да е облечен с тях и на празненството.