Сенки

— Между другото, какво става с теб? Защо се държиш толкова странно?

Сянка на бдителност прекоси лицето на Адам, после изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Н… нищо ми няма — заекна.

— Просто съм зает седна работа, ясно?

— Ама каква? — запита Ейми.

— Какво е това, което прилича на шлем?

Адам облиза устни неспокойно и стрелна с очи брат си.

— Ами д-р Енджърсол ми я даде.

— Защо не й кажеш? — попита Джош.

— Нали мия показа онзи ден? — Обърна се към Ейми.

— Казва се шлем за възпроизвеждане на действителността. Като си го сложиш, на екрана се появяват разни неща, но е все едно, че ги виждаш.

— Наистина ли? Може ли да опитам?

— Не! — кресна Адам.

Обидена от отказа му, тя го изгледа свирепо.

— Умряла съм ти за скапания шлем? Тръгвам си! — И като се обърна, бързо напусна стаята, докато Джош се взираше изненадано в Адам. За пръв път се държеше така. До днес винаги си мълчеше и в повечето случаи оставяше Джеф да говори вместо него и винаги бе любезен.

— Не биваше да бъдеш толкова дребнав с нея — започна той, но Адам го прекъсна.

— А да не би да съм я канил в стаята си? Или пък теб? Защо просто не си вървите с приятелката ти и не ме оставите на мира?

Джош усети да се изчервява.

— Добре, така да бъде — каза той, обърна се и затрополи на излизане от стаята, като тресна вратата след себе си.

Когато момчето излезе, Джеф впи очи в брат си.

— Тази вечер ли? — попита той. Адам неуверено сви рамене.

— Не знам. Може би. Не съм решил още.

Погледът на Джеф стана по-настойчив.

— Ами кога смяташ да решиш?

Адам се отпусна в стола пред бюрото си, като отбягваше вторачения поглед на брат си.

— Не знам. Дори не знам дали ми се тръгва вече.

Застанал зад брат си, Джеф се намръщи. Да не би той да се бе уплашил? Не биваше! Не и сега, след като бяха запланували всичко.

— О, я стига! Мислех, че вече всичко е решено. Нали тук не ти харесва. Никъде не ти харесва. И така, защо е този спор? Щом искаш да се чупиш, чупиш се. Нали така решихме?

Адам сви рамене, а после отиде до прозореца.

— Ами… ако променя решението си? Искам да кажа, по-късно. Джеф глухо се изкиска.

— Май ще е твърде късничко, нали така? Искам да кажа, че вече няма да те има.

— Знам — съгласи се едва чуто брат му.

— И тъкмо това не ми излиза от главата. — Извърна се и видя Джеф да го гледа ядосано.

— Значи те хвана шубето, така ли?

— Не съм казал това — възрази Адам и в гласа му прозвуча молба.

— Да, ама това имаше предвид. Бога ми, Адам, ама ти наистина си бил темерут! Все ми мрънкаш за какво ли не, а когато наистина ти се удава възможност да сториш нещо, те хваща шубето. Е, ако не тръгнеш довечера, по-добре забрави за всичко. Ще кажа на мама и на татко какво си намислил да правиш и те ще ти попречат. Този път май ще те пратят в Атаскадеро или нещо подобно.

Очите на Адам се разшириха от страх при мисълта, че ще го приберат в щатския приют за душевноболни.

— Няма да го направиш, нали?

— Може и да го сторя. Както и да е, дори да не те дадат в приюта, бас държа, че ще те спрат от училище и ще те държат само у дома. Тогава никога вече няма да имащ възможност да го сториш, нали така?

Адам преглътна.

— Аз…

Усети, че брат му се разколебава.

— Хайде, Адам. Довечера. Трябва да го сториш довечера. Адам, който обикновено се владееше напълно, внезапно кипна.

— Щом като си толкова мераклия да стане, защо не го сториш сам?

Джеф си замълча, а умът му щракаше. Вече бяха уговорили всичко, с часове бяха спорили. И Адам се бе съгласил, че именно той трябва да го стори. А сега се опитваше да се измъкне, след като се бе уплашил в последната минута.

Ами просто нямаше да му мине номерът. Всичко бе запланувано, всичко бе решено и този път нямаше да му позволи да се отказва в последната минута.

— Ще го сториш — най-сетне каза Джеф, снишил глас в гневен шепот, от който брат му потрепери.

— Ако не го сториш, със собствените си ръце ще те убия, Адам. Ще изнамеря начин никой да не разбере, че съм аз. И ще се постарая да те заболи. Това ли искаш да направя? Искаш ли да ти причиня болка?

Адам се отдръпна в стола си и прошепна:

— Не. А и не казвам, че няма да го сторя. Просто…

Джеф не го остави да довърши. Не спираше да говори на брат си, заплашваше го, убеждаваше го, насаждаше собствените си мисли в съзнанието му, точно както бе правил през всичките тези години, откакто проговориха. В крайна сметка както винаги Адам се съгласи.

— Добре. Довечера ще го сторя. А сега ме остави на мира, за да се приготвя, нали така?

— Заклеваш ли се, че ще го сториш?

Адам протегна и двете си ръце, преплитайки пръсти с тези на брат си, както бяха правили винаги, откакто проходиха. Този жест означаваше, че един от тях е дал ненарушимо обещание на другия.

— Кълна се — рече той.

Джеф най-сетне се усмихна, но в усмивката му липсваше сърдечност.

— Добре. — Тръгна да излиза от стаята, но на вратата се спря. Обърна се към брат си с пусти от каквито и да е чувства очи.

— После ще взема коженото ти яке, какво ще кажеш? Адам вдигна рамене.

— Ако не ида с него. Както и да е, утре можеш да вземеш каквото си поискаш. Вероятно ще е тук.

Джеф изчака още малко, после още веднъж рече: