Сенки

Това едва ли щеше да промени развоя на нещата, защото в мига, когато на излизане от един завой зърна предмета на релсите и без друго бе твърде късно да спре влака.

И все пак удари спирачки и се провикна на огняря:

— Исусе Христе! Като че ли някой идиот е хвърлил чувал с боклук на релсите!

Влакът взе да намалява скоростта си, спирачките пищяха, а машинистът здраво натискаше лоста. Едва след като предметът попадна под яркия сноп лъчи на блесналия челен фар, му стана ясно, че това изобщо не е чувал боклук.

Човек, клекнал между релсите, с гръб към влака. Машинистът натисна сирената и гръмогласен вой процепи тишината, вдигайки ято врабчета от гнездата им по дърветата край релсите. Те се разлетяха и мигновено изчезнаха в нощта.

Човекът на релсите не помръдна.

Машинистът усети от глава до пети да го избива пот, като си представи какво ще се случи и че няма начин да го избегне. Инерцията на огромната дизелова машина бе толкова голяма, че даже и да успееше да задействува спирачната система до краен предел, локомотивът пак щеше да продължи своя бяг сред облака от искри на триещите се стомана о стомана. Но и това не бе достатъчно.

Влакът летеше към човека и губеше от скоростта си с всеки миг. За част от секундата машинистът се помоли да стане чудо.

Но чудото не стана.

Локомотивът удари човека на релсите и щом тялото полетя във въздуха, машинистът разбра, че е момче.

Момченце, само по износени джинси и червена риза.

Кой знае защо му мина през ума да не би нарочно да бе облякло червена риза, за да не личи чак толкова кръвта, когато го прегази влака.

Това едва ли имаше някакво значение, помисли си машинистът, когато най-сетне влакът застърга и спря на сто и осемдесет метра по-нататък.

С червена риза или не, от силата на удара на връхлетелия влак сигурно от него бе останало само неузнаваема каша от разкъсана плът и натрошени кости.

По навик машинистът погледна часовника си. Беше почти четири и половина заранта.

Твърде неподходящо време да умреш.

* * *

Макар и в стаята да бе тъмно, толкова тъмно, че нищо не се виждаше, Джеф Олдрич знаеше, че не е сам. А и стаята бе твърде голяма. Толкова голяма, че не можеше да усети нито стените, нито тавана, макар и да бе сигурен, че ги има.

Чувствуваше обаче, че в стаята е и някой друг. Адам.

Той бе дошъл, скрит някъде в мрака и го търсеше.

Джеф повика брат си, но не последва отговор.

Пристъпи нерешително крачка напред и заопипва пред себе си, но нищо не докосна, нищо не напипа.

Отново извика:

— Адам? Ей, Адам, къде си?

Макар и да викаше колкото му глас държи, гласчето му бе немощно, присядаше на гърлото му, дори той едва се чуваше.

Страхът вече затваряше обръча си около него, посягаше от мрака и го докосваше с тъничките си пипала, те се увиваха около него и имаше чувството, че го притеглят към сърцето на мрака.

— Не — изстена той.

— Ще го намеря. Трябва да го намеря.

Опъна се на страха, опита се да се изтръгне от лапите му, но вече сякаш нозете му бяха затънали в гъста, лепкава кал, в плаващи пясъци. Напъна се още веднъж и пак извика:

— Адам? Адам, не исках това. Прости ми, Адам!

Взе да се измъква от калта и после побягна, хукна през мрака колкото му държат краката. А около него вече мракът не бе същият.

Вече не беше в стаята. Вече бе навън и макар всичко да изглеждаше същото като преди, все пак бе по-различно.

И той настигаше Адам — усещаше го!

Най-сетне пред себе си зърна светеща точка.

И последните остатъци страх го напуснаха, щом се втурна към светлинката с разтуптяно сърце и болящи го от напъна нозе. Но не можеше да тича по-бавно, защото светлинката бе Адам. Де да можеше да се добере до нея…

И тогава тя взе да приема някаква форма. Вече не бе точица, ами лъч и струеше отгоре, въпреки че когато вдигна очи, не можа да види източника на светлината.

Но в самия лъч, на пръв поглед увиснал във въздуха, най-сетне видя Адам.

Той го гледаше и в очите му се четеше упрек. Джеф се закова.

— Адам? — промълви несигурно, защото във външността на брат му имаше нещо различно, нещо, което не разбираше.

Протегна ръка, мушна я в лъча и се опита да докосне брат си. Но щом ръката му навлезе в лъча, тя изчезна и Адам, без да сваля втренчения си поглед от него, започна да се смее.

— Мислеше си, че няма да го сторя, нали? — попита той.

— Мислеше си, че ще се уплаша? Винаги си смятал, че ще ме хване шубето?

Джеф усети да го обливат ужасните вълни на разкаянието.

— Н-не — заекна той.

— Не съм го мислил. Аз…

Но бе твърде късно. Още докато говореше, лъчът светлина взе да бледнее и образът на брат му затрептя, а после бавно се стопи. Щом и последните искрици светлина помръкнаха, момчето отново изкрещя името на брат си:

— Адам!

* * *

В стаята си на третия етаж Джош Маккалъм лежеше съвсем буден. Имаше чувството, че лежи така цяла вечност, заслушан в мрака.

Малко по-рано — не знаеше кога точно — се събуди от някакъв шум.

Почти веднага разбра откъде иде този шум.

От асансьора, чуваше се зъбчатите му колела да поскърцват, кабината му да подрънква в клетката.