Сенки

Веднага се сети за разказа на Джеф Олдрич за духа на Юстас Барингтън и първото нещо, което му хрумна, бе да се завие презглава и да се опита да заглуши шума. И в този миг му стана ясно какво става.

Само Джеф и никой друг се возеше на асансьора в потъналия в мрак дом и несъмнено се хилеше безмълвно, че така го е изплашил.

Джош стана, навлече хавлията си, после излезе в коридора и се запромъква по мрачния коридор до асансьорната шахта.

Все още долавяше шума на машината.

Но асансьорът не помръдваше. Всъщност щом надзърна надолу в шахтата, успя да различи едва осветената от полилея в фоайето горна част на кабината.

После звукът внезапно престана. Джош затаи дъх и не смееше да помръдне.

Нищо не последва.

Изчака няколко, сякаш безконечни минути, като едва ли не очакваше привидението на Юстас Барингтън да се появи по стълбите и да се понесе към него в мрака. Но в крайна сметка, след като нищо не последва, върна се в леглото.

И си легна, като продължи напрегнато да се ослушва.

Пак чу шума на асансьора и отново отиде да погледне.

Кабината си седеше на дъното на шахтата, съвсем като преди.

А сега пък се разнесе нов шум, Джош се сепна и щръкна като свещ в леглото. Това пък какво беше?

После, през отворения си прозорец той дочу изтерзан глас да се провиква:

— Адам, върни се!

Джеф! Това бе гласът на Джеф.

Както си бе по пижама, момчето скочи от леглото, излетя от стаята и се затича по коридора към стълбите. Като ги взимаше по три наведнъж, то се втурна към втория етаж и се озова сред куп сънливи, опулени лица.

— Какво се е случило? — попита някой.

— Какво става?

Джош не отговори. Продължи да тича по коридора към стаята на Джеф, със замах блъсна вратата и светна лампата. И тогава се спря и се ококори.

Изправен в леглото си, с пребледняло лице и тресящо се тяло, седеше Джеф.

Освен пердетата, пърхащи на отворените прозорци, в стаята бе тихо и спокойно.

— Джеф? — попита Джош. — Какво има? Добре ли си?

Джеф Олдрич не продума цяла секунда, после успя да кимне.

— С… сънувах кошмар. За Адам. Ня… нямаше го. Като че ли бе умрял по моя вина или нещо такова.

— Божичко — прошепна Джош. Джеф потрепери.

— Толкова истинско бе! — Вече се бе разсънил, цялото му тяло бе плувнало в ледена пот, още не можеше да превъзмогне ужасното чувство, обзело го, докато за сетен път викаше брат си.

— Какво става тук? — попита Брад Хиншоу на влизане в стаята. После видя Джеф.

— Олеле, мой човек, изглеждаш като да си видял призрак или нещо такова!

— Н… наистина го е видял — заекна Джош.

— Присънило му се е, че Адам е мъртъв, и то по негова вина.

— Глупости — промълви Брад.

Но преди да успее да каже още нещо, в стаята влезе още някой и попита:

— Адам да е тук?

Гробовна тишина увисна в стаята, докато трите момчета се споглеждаха. После Джеф бавно се измъкна от леглото и Брад инстинктивно отстъпи да му направи път на мине. Той отиде до съседната стая, подвоуми се за момент, а после влезе.

Леглото бе празно, макар че по всичко си личеше, че някой е спал в него. Всички вещи на Адам бяха на обичайните си места.

— М-може просто да е до кенефа — допусна Брад Хиншоу. Тогава се обади друг глас:

— Току-що погледнах. Там няма никой.

Още миг Джеф се взираше в празното легло, а после погледът му се премести на компютъра на бюрото. Като пристъпи бавно, сякаш нещо го привличаше против волята му, Джеф се приближи до бюрото и натисна копчето за включване вдясно на монитора. Зелена светлина премига и после мониторът присветна. Секунда или две след това последните набрани от Адам думи се появиха след началното „С“. Трите момчета се взираха мълчаливо в словата: С: НИКОЙ НЕ МЕ РАЗБИРА, ТАКА ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. ОТИВАМ НА ПО-ДОБРО, ПО-ВИСШЕ МЯСТО.

Без да откъсва очи от написаното, щом като вникна в смисъла му, Джош усети да му се повдига. Наум той се върна отново в началото на миналата седмица, когато бе седял на леглото си в собствената си стая у дома в Едем с ловджийския нож в ръце.

Несъзнателно пръстите на лявата му ръка докоснаха белезите на дясната му ръка — единственото свидетелство, подсещащо какво бе сторил.

Изведнъж разбра защо Адам се бе държал странно последните няколко дни. Джош знаеше, че той се бе сетил за смъртта само за миг-два, и то когато бе сърдит. За разлика от него Адам, изглежда, си го е мислел с дни.

Мислил си го е и се е колебаел.

Но какво ли бе сторил? Къде ли беше?

— К-какво мислите да правим? — запита той едва чуто. Но Джеф просто се обърна и се отдалечи.

Тъкмо излизаше от стаята на брат си и на площадката на стълбището се появи Хилди Креймър.

Изглежда, се изненада, че го вижда, но проговори с тих, спокоен глас.

— Джеф? Ще слезеш ли с мен долу, ако обичаш? Имам нещо да ти казвам.

Минута по-късно, седнал до Хилди по пижама на дивана, той слушаше мълчаливо, докато тя му съобщаваше, че току що са намерили тялото на Адам.

— Било на релсите. Предполагам, че може би се касае за злополука…

— Гласът й позаглъхна и тя го прегърна.

Момчето застина в прегръдката й.

— Не — каза то.

— Не е било злополука. Оставил е бележка на компютъра си.

Дълго време Хилди не каза нищо. После издиша шумно и рече: