Сенки

Коридорът бе пуст и не се чуваше нито звук.

Излезе в коридора, затвори вратата след себе си, а тихото изщракване проглуши ушите му. Замръзна в очакване едва ли не всички врати в коридора да зейнат и останалите деца да занадзъртат с укор в очите. Нищо не стана.

Тишината на сградата го обгърна като саван. Прокрадна се до вратата на Джеф и се спря за миг. Да влезеше ли да се сбогува с брат си? Не. По-добре просто да се стопи в мрака на нощта.

Пристъпи безшумно по коридора и стигна до края на широкото стълбище, което се виеше към долния етаж, и отново се заслуша.

Тишина.

Висящият полилей бе намален за през нощта и само меко мъждукаше в просторната зала. За миг Адам се вторачи в процепа под вратата на кабинета на Хилди Креймър.

Светеше ли вътре?

Не бе сигурен.

Прокрадна се надолу по стълбите, прислонил се до стената, сякаш тя можеше да го скрие от евентуално следящите го и дебнещи го погледи.

Най-сетне стигна до входната врата. Натисна бавно дръжката, сякаш дори едва доловимото изщракване на бравата можеше да го издаде. Отвори вратата само колкото да се промуши пред тясната пролука и се озова на терасата, изчака в тъмните сенки на свода, докато не се увери, че пред къщата няма никого.

И чак тогава се втурна, стрелна се през ливадата, като прибягваше от дърво на дърво като дребно животинче, преследвано от хищници. Едва след като прекоси портата, с облекчение си пое дъх.

Когато туптящото му до спукване от напрежението на бягството му от Академията сърчице най-сетне заби с обичайния си ритъм, той закрачи в нощта. И макар че бе необичайно топло за сезона, дори за средата на септември, той усети да го побиват ледени тръпки.

Но вече бе взел решение.

Двадесет минути по-късно стоеше пред къщата, в която израсна, старата, разнебитена, двуетажна къща, купена от родителите му, когато бе само на две годинки. На три преки от плажа тя бе заобиколена от спретната ливада, бащината му гордост, с огромни храсти камелии от двете страна на предната веранда. Очите на Адам пробягаха по къщата, като се спряха за миг на втория етаж, на стаята, която някога бе негова. Сума ти негови вещи все още се намираха в тази стая и очакваха завръщането му.

Сега имаше да чакат. Никога вече нямаше да се върне в тази къща. Отново го обзе мимолетно колебание. Само за секунда му се прищя по навик да влезе вкъщи и да събуди майка си. Може би трябваше да поприказва с нея за това, което възнамеряваше да стори… Не!

Заплахите на Джеф прокънтяха в съзнанието му, а и Адам знаеше какво можеше да се очаква от нея.

Щеше да извика лекар и щяха да го отведат. Далеч, където никога нямаше да може пак да стори това. Обърна гръб на къщата и закрачи към малката търговска част на градчето, като се спираше пред всеки магазин, за да разгледа изложените стоки. В никой от тях не откри нещо желано, нещо, което да му липсва.

Продължи да крачи, като се оглеждаше на всеки няколко секунди и заставаше в дебелите сенки, когато наближеше кола. Вече не можеха да го хванат, не и след като бе тъй близо. Закрачи обратно към Академията, вече забързан, като чувствуваше как текат минутите. Стигна до портата, промуши се през нея, а после заобиколи ливадата, като се придържаше до оградата. Най-накрая се отправи към самия дом.

Взираше се в тъмните прозорци на огромната къща, а после вдигна поглед към четвъртия етаж, към странния купол, кацнал навръх зданието едва ли не като птица, изгърбила се над плячката си.

Видя прозорците на д-р Енджърсол да светят. Вторачи се в грейналите ярки светлини на фона на спящата останала част от Академията. Всички спяха, само той бе буден.

Наведе глава, прегърби се и мушна ръце в джобовете си.

Крайно време беше да свършва.

* * *

Влакът се носеше бясно по релсите, защото едва ли изобщо приличаше на влак. Състоеше се само от локомотив, два празни вагона и фургон. Изобщо не спираше никъде по пътя — открай време — просто защото ежеседмично този влак изминаваше маршрута от Салинас през Санта Круз до края на железопътната линия. Курсът бе безсмислен и се правеше само с една цел.

Просто запазваше правото на ползуване на линията, закриляше правото на Западната железница Барингтън да я ползува.

Курсът бе скучен и единствената по-интересна отсечка бе северният участък, където влакът пълзеше все на заден ход, а някой стоеше във фургона и непрекъснато даваше сигнали на машиниста, че пътят е свободен. Но щом стигнеха края на железопътната линия на четиридесет мили северно от Барингтън и поемеха обратно, машинистът бе уморен и по-склонен да зяпа играещите отражения на лунната светлина в морето, отколкото линията.

В края на краищата той вече двадесет и пет години пътуваше по този маршрут и никога не му се бе случвало нещо, което да си заслужава да се докладва на началството. И така в тази нощ, след като на правия участък северно от Барингтън влакът достигна скорост от шестдесет мили и машинистът вече се готвеше полека да убива скоростта до ограничението от петнадесет мили през самото градче, той всъщност не внимаваше кой знае колко в пътя пред себе си.