Сенки

— Мисля, че е по-добре да те заведа при родителите ти.

Джеф не промълви нищо и я остави да го заведе до стаята му, за да се облече. Но дори докато навличаше дрехите си, кошмарът все му се привиждаше.

Значи Адам му бе казал истината в съня му, изобщо не се бе уплашил. Кой знае защо Джеф Олдрич изпита гордост от брат си.

И още докато този прилив на гордост го обливаше, той си знаеше, че никога с никого нямаше да може да сподели. Ама никога!

10.

Чет Олдрич бавно се събуди и очите му но навик потърсиха синкавите цифри на радио-часовника на нощното му шкафче — 5:47. Будилникът щеше да зазвъни чак в шест и половина.

Той се намръщи раздразнено. Никога не се будеше толкова рано, преди да е звъннал будилника, всъщност винаги се будеше минута преди да звънне будилникът и го изключваше, преди още натрапчивият звук да прозвучи.

Но нещо бе смутило съня му. Погледна през прозореца към вече просветляващото небе. Да не би гръмотевица? Отхвърли тази мисъл, щом забеляза, че луната още висеше над хоризонта. После тъкмо понечи отново да си легне и да зарови глава във възглавниците, чу приглушения от затворената врата на спалнята звънец на входната врата.

Окончателно се разсъни. Измъкна се от леглото и посегна за халата, който винаги оставяше метнат на облегалката на стола в ъгъла. Навлече го, хвърли едно око на все още непробудно спящата Джанет, легнала на лявата си страна с разпиляна по възглавницата коса.

Щом звънецът на входната врата прозвуча отново, Чет забърза по стълбите с нарастващо предчувствие, че се е случило нещо лошо. Щом се звънеше толкова рано на вратата, можеше да се очаква само лоша вест.

И то много лоша, поправи го вече съвсем будният му ум. Докато посягаше към дръжката на вратата, звънецът звънна още веднъж и той взе да си представя наум какво ли може да се е случило. Сърцето му затупа лудешки още преди да отвори вратата и да зърне Джеф, бледен и с разширени очи, да трепери на предната тераса. Зад него стояха Хилди Креймър с по един полицай от двете страни. Лицата им излъчваха скръб. Скръб и съчувствие.

— Какво е станало? — попита той и разтвори широко вратата, за да могат да влязат в къщата и четиримата. Щом никой не продума, сякаш всеки чакаше другият да съобщи вестта, с която бяха дошли, той разбра.

— Нещо с Адам, нали? — промълви.

— Нещо му се е случило.

Най-сетне Хилди Креймър наруши мълчанието на групичката. Пристъпи, сграбчи ръката му, едва ли не като да го подкрепи.

— Моите съболезнования, Чет! Той е…боя се, че е мъртъв.

— Мили Боже! — промърмори Чет, думите приседнаха на гърлото му и той усети как се подгъват коленете му. Само здравите ръце на Хилди го задържаха на крака.

— Не! Имате грешка… Не може да няма…

— Съжалявам, господин Олдрич — обади се един от полицаите.

— Станало е преди около час, може би дори малко по-рано. Бил е на релсите, когато…

Джанет, вече застанала на стълбите, загърнала се плътно в халата си, с още подуто от съня лице, го прекъсна.

— На релсите ли? — попита тя.

— За какво говорите?

Като се опитваше да запази равновесие, Чет вдигна очи към жена си.

— Става дума за Адам — каза й той.

— Той е… Хилди казва, че е мъртъв.

„Хилди казва…“

Сякаш не искаше да изключи възможността тя да бърка, да е станала някаква ужасна грешка, Адам да е все още жив. И въпреки това думите оказаха своето въздействие, независимо от намеренията на Чет, защото разширените и невярващи очи на Джанет моментално се преместиха на възпитателната и главна домакинка на Академията.

— Адам? — промълви.

— Но това е невъзможно. Та нали самата вие казахте, че се справя чудесно! — Тя повиши глас, сякаш по такъв начин отхвърляше мисълта за смъртта на сина си.

— Нали се справяше чудесно! В края на миналата седмица, на пикника…

Хилди мина покрай Чет, който все още бе като ударен от гръм, сякаш вестта бе изцедила силата му, и се качи по стълбите.

— Все още не знаем със сигурност какво се е случило, Джанет — каза тя, като се чудеше как да предложи на ужасената жена сламка, за която да се хване.

— Навярно е станала някаква злополука…

— Злополука ли? — отекна гласът на Джанет.

— К… какво е станало?

Подкрепяна от Хилди Креймър, тя бавно слезе по стълбите, а един от полицаите повтори разказа на машиниста.

— Каза, че нищо не можел, да направи — довърши полицаят.

— Натиснал спирачките и пуснал сирената още като видял сина ви, но било твърде късно. Момчето изобщо не помръднало, а и влакът се движел твърде бързо, за да спре.

— Н…не помръднал ли? — повтори Джанет.

— П…просто си е останал на място?

— Съжалявам — каза полицаят.

— Машинистът вика, че като че ли само това чакало — да го блъсне влакът.

Джанет се олюля до съпруга си. Щом Чет я прихвана, тя тихичко зарида. Цялата тази история не бе за вярване. Не искаше…не можеше…да я приеме. Нали точно затова бяха пратили Адам в Академията, само да избегнат нещо подобно.

— Не — прошепна тя.

— Не вярвам. Това не е Адам. Става дума за някого другиго. Сигурно е така.

Толкова съжалявам, Джанет — каза Хилди Креймър на обезумялата жена.

— И на мен ми се иска да е някой друг. Но изобщо не може и дума да става за грешка.