Сенки

— И… извинявай — заекна Джош, жегнат от думите на момчето и до един спомените за тормоза, на който го подлагаха момчетата в Едем, се надигнаха със силата на океански вихър. Тъкмо смяташе да се измъкне от банята, когато вратата се отвори и влезе Джеф Олдрич. Зърнал другото момче под душа и с пръст на устните, за да попречи на Джош да реагира, той бръкна в свободната кабинка, спря топлата вода и пусна студената.

Този път болезнен писък огласи заетата кабинка и моментално Брад Хиншоу изскочи с червено от гняв лице.

— Какво по дяволите… — искаше да знае той, но млъкна, щом зърна Джеф Олдрич да му се хили дяволито.

— Пипах ли те! — извика Джеф, прихвайки на гнева му.

— За Бога! — изстена Брад.

— Защо не ме оставите на мира? — И грабвайки хавлията си, той затрополи още вир-вода навън.

Това се повтаря вече пета сутрин подред — каза Джеф на Джош.

— Като не го заварих в мъжката тоалетна на долния етаж, се сетих, че се е скатал тук.

И Джош се усети да прихва.

— Заварих го тъкмо преди да влезеш. Стана без да искам, но сигурно ме е сбъркал с теб. Да знаеш само каква пара вдигна.

Джеф Олдрич си тръгна доволен от шегата си, но после се извърна и попита:

— Ей, в коя стая те настаниха?

— В една от предните. Втората откъм стълбите. Странна усмивка изкриви устните на Джеф.

— Мой човек, за нищо на света не бих се настанил в тази стая. Това е стаята на Тими Евънс.

— Чия?

— На Тими Евънс. Беше в нея миналата година.

Джош се намуси.

— И защо не е в нея тази година? Усмивката заля лицето на Джеф.

— Умря.

— У… умря ли? — заекна Джош и усети да го побиват ледени тръпки.

— Как така?

Джеф вдигна рамене.

— Викат, че се е самоубил. Ама май изобщо не е така — Направи пауза, за да прецени изражението на лицето му.

— Може и старият Юстас Барингтън да си го е прибрал. Навярно старецът е сметнал Тими за сина си и си го е прибрал. Както и да е, аз със сигурност не бих спал в тази стая. — И хвърляйки на Джош последен поглед, сякаш искаше да му каже: „Пази се!“, той излезе от банята, като остави вратата да се полюшва бавно.

Няколко минути по-късно, забравил за душа след казаното от Джеф, Джош се озова в столовата, където вече повечето от децата се хранеха. Избра закуската си от масата, на която бе наредена храната, и механично се отправи към една празна маса, но преди да направи и две крачки, Джеф му махна. Поколеба се за миг — разказът за Тими Аванс бе все още пресен в съзнанието му, но после, след като момчето му махна за втори път, той се присъедини към близнаците.

Когато и Ейми се появи в столовата, Джеф й махна и на нея. До края на седмицата четиримата сядаха заедно на всяко хранене, Джеф не отвори дума повече за Тими Евънс и Джош изпита облекчение.

Дните течаха бързо. И двамата — и Джош, и Ейми, разбраха, че Академията няма нищо общо с училищата, откъдето бяха дошли. И макар и тук децата да се закачаха доста помежду си, за пръв път в живота и двамата се включиха в групата, а не останаха извън нея, взеха да участвуват в добродушните закачки и дори да се смеят с останалите, когато шегите бяха по техен адрес.

В края на краищата Джош взе да се мисли не за чак такъв чешит, какъвто го караха да се чувствува всички деца в Едем. И днес, в петък, той седеше в часа по английски на Стив Конърс с разтворен екземпляр на „Хамлет“ пред себе си. Почнаха да четат пиесата в началото на часа, като на него се падна Хамлет, а пък на Ейми — Офелия. Отначало бе малко скучно, но после господин Конърс — Джош още не се осмеляваше да го нарича като останалите от класа Стив — прекрати прочита и се вторачи в тях с престорено раздразнение.

— Какво ви става, деца? — запита той.

— Та това е пиеса! Написана е за забавление. Кой ще си даде парите да я гледа, ако артистите мънкат като вас? Хайде, банда, малко се вживейте, разбрано?

Започнаха отново от началото и изведнъж пиесата, сторила се на Джош невероятно тъпа, докато я чете снощи и си отбелязваше репликите на Хамлет с жълто, за да не изгуби докъде е стигнал по време на прочита тази сутрин, оживя. Щом съучениците му навлязоха в духа й и драмата на откъса ги плени, той взе да си въобразява, че се намира в необятните, студени зали на Елсинорския замък.

Но по средата на един от монолозите му вратата се отвори, момчето вдигна очи и видя Адам Олдрич да влиза. Запъна се, после не можа да продължи, защото ако Стив Конърс държеше строго на нещо, то бе точността.

— Имам по един час дневно с вас и нямам намерение да го пилея — обясни им той в понеделник, когато самият Джош закъсня, защото не можа да намери веднага стаята.

— Така че, ако не смятате да идвате навреме, изобщо не ми се появявайте. Ясно ли е?

С ококорени от упрека очи Джош кимна и се мушна на мястото си. Сега чакаше да види какво ще се случи с Адам.

Учителят не сваляше втренчения си поглед от Адам, на когото, изглежда, хич не му пукаше, че е закъснял.

— Ти не чу ли какво казах в понеделник? Адам сви рамене.

— Имам бележка от д-р Енджърсол.

Връчи бележката на учителя, той й хвърли един поглед, преди да кимне на Адам да си седне на мястото, и наум си отбеляза да говори с директора следобед.