Сенки

Джош усети, че съотборниците му не откъсват поглед от него. След миг ще разберат, че не го бива, и ще започнат с подигравките. Може би трябваше да се спъне уж без да иска и да се престори, че си е изкълчил глезена. Тогава поне нямаше да се налага да играе. Но пък трябваше да внимава и да куцука цялата вечер, а току-виж го накарали да отиде и на лекар или нещо такова. Примирен със съдбата си, той вдигна топката в лявата си ръка, подхвърли я и замахна с дясната. Точно както предполагаше, топката полетя в обратна посока и падна в пясъка далеч от игрището. Лицето му пламна в очакване на смеха.

— Не се брои! — провикна се Брад Хиншоу. Озадачен, Джош го изгледа, а онзи само вдигна рамене.

— Бе извън игрището. Брои се само ако прехвърли мрежата.

— При нас не играят така…

— Тук обаче играем — извика някой.

— Опитай пак, но се приближи до мрежата и сервирай отгоре!

Джош вдигна топката и се приближи към мрежата. Усетил отново, че всички го гледат, пое въздух, стисна десния си юмрук и подхвърли топката във въздуха. Замахна с все сила… но не уцели. Загубил равновесие, тупна в пясъка, а топката при падането си го удари по гърба.

И тогава чу смеха им.

С плувнали в сълзи очи той се изправи и хукна по плажа, като гледаше да се отдалечи максимално от останалите деца.

Бренда понечи да го последва, но Джанет Олдрич, седнала до нея на одеялото, я възпря.

— Недей. Остави на Стив Конърс да оправи нещата.

— Но Джош ненавижда спорта — възрази майката, — а именно той го накара да играе.

— Всичко ще се нареди — увери я Джанет.

— Стив си знае работата.

Инстинктите на Бренда й шептяха да не обръща внимание на думите й, да отиде при сина си и да се опита да утеши нараненото му самолюбие, но нещо я спря. Ако Джош оставаше, се налагаше да свикне да се оправя сам.

А ако отидеше при него сега, като се има предвид случката от преди малко, знаеше какво ще й каже: „Нали видя? Подиграваха ми се! Няма да остана тук! Искам да си вървя у дома!“

Преодолявайки майчинския си инстинкт да му се притече на помощ, тя не помръдна.

* * *

На стотина метра от нея, седнал самичък на плажа, Джош се питаше защо ли изобщо се съгласи майка му да го води тук. Щеше да бъде точно като в предишното училище, където всички му се присмиваха. Унижението от последната случка изтри от паметта му спомена за шахматната партия с Джеф Олдрич и дружелюбността на Брад Хиншоу. А сега, след като се прояви като левак, дори Ейми нямаше да го харесва повече.

Усети нечие присъствие зад гърба си и се вкамени. О, Божичко… оставаше и майка му да е тръгнала след него. Сега всички ще го сметнат за бебе. Но гласът, който му проговори, не бе нейният.

Беше на господин Стив Конърс и Джош бе сигурен, че знае защо той е тук. За да му изнесе лекция как се държи истинският спортист. Сви се още повече и обхвана коленете си с ръце.

— Ще ми кажеш ли какво има? — запита учителят и клекна до него.

Джош тръсна глава, без дори да го погледне. Конърс помълча, после се пресегна и прокара ръка през косата на момчето.

— Ей, я стига, на всеки се случва да пропусне сервис. И то непрекъснато.

— Ама на мен винаги всички ми се смеят!

— Не съм сигурен дали точно на теб се смееха. Според мен по-скоро на това, което ти се случи. Просто видът ти беше смешен, когато не улучи топката, и толкоз. Ако можеше да се видиш, и ти би прихнал. Все едно изобщо не си очаквал да не я уцелиш.

— Ами онова момче защо ми каза да я ударя над глава? Много добре знаеше какво ще стане и просто искаше да ме изкара левак.

— Хайде сега. Как може Филип Мередит да знае подобно нещо? — попита Конърс.

— Та той никога преди не те е виждал да играеш волейбол? Може би е искал само да ти помогне.

— Не, не искаше. Всички все ми се смеят, като се опитам да играя някоя тъпа игра. А ако не ми се смеят, ми крещят. Просто защото не ме бива.

— Че кой казва, че не те бива? И освен това тук да те бива в игри като волейбола не се смята за кой знае какъв плюс. Както сам каза, това е просто игра.

Джош се смръщи.

— Казах, че това е тъпа игра и толкова!

— Е, тъпа е, ако се разстройваш — съгласи се Стив.

— Всъщност, щом ти разваля настроението, май престава изобщо да е игра, нали така? Искам да кажа, че игрите са за удоволствие. Няма значение кой печели.

— Но всички се интересуват само от това — отвърна момчето.

— Ти интересуваш ли се?

Джош вирна глава и го погледна.

— Ами… н… не знам.

Стив Конърс престорено ококори очи.

— Какво? Май не си съвсем наясно? Може пък и да е станала грешка. Сигурен ли си, че знаеш къде се намираш? Нали от дечурлигата тук се очаква едва ли не да знаят всичко. — Той престана да се шегува.

— Виж, Джош, знам, че за теб напоследък нещата не са се развивали много благоприятно. Наистина съжалявам, че всички ти се смяха. Може би не биваше. Но дай им още една възможност, бива ли? И не забравяй, че всички деца тук са имали съвсем същите като твоите проблеми. Повярвай ми, и те се интересуват от волейбол, колкото и ти. — Джош втренчи поглед в учителя.

— Но при нас… — започна той, като твърдоглаво отказваше да разбере гледната точка на Конърс.