Сенки

Жената усети, че я побиват тръпки, сякаш откъм океана я беше лъхнал леден ветрец. Докато се отърси от това чувство, Ейми най-сетне бе стигнала до последното стъпало и тъкмо се втурваше към водата. Но въпреки това Енджърсол не се размърда. Не се обърна да заговори Бренда, макар че стоеше само на няколко метра от нея. Просто в един миг си тръгна с наведена глава и ръце зад гърба.

Бренда го гледаше как крачи и отново я обзе безпокойство. Странно бе реагирал на победата на момиченцето над страха. Но преди да успее да премисли по-обстойно поведението му, към нея се приближи Хилди Креймър с протегната за добре дошла ръка.

— Ела — рече тя и лицето й се разтопи в радушна усмивка.

— Искам да те запозная с останалите.

Щом Джош тръгна след Ейми Карлсън, Бренда се присъедини към групичката, състояща се от неколцина преподаватели в Академията и от родителите на двама от учениците й. Само след минути тя вече разговаряше с Чет и Джанет Олдрич, чийто син Джеф, вече познаваше.

— Този е другият — каза й Джанет и посочи Адам, който заедно с брат си подскачаше във водата на няколко метра от брега.

Без да крие изненадата си, Бренда заоглежда лицата на близнаците.

— Двама ли са? — възкликна тя.

— Божичко, само като си помисля за проблемите, които ми създава Джош… — Сепна се, изпитала внезапно неудобство. За нейно облекчение обаче Джанет Олдрич също се усмихна тъжно.

— Ясни са ми — рече тя.

— Само ги удвои и ще разбереш моите. Две деца с ум колкото за четири… — За миг лицето й помръкна, но преди Бренда да разбере причината, то пак се разведри и тя сподели:

— Повярвай ми, без това училище отдавна щях да съм в лудница.

Чет Олдрич подаде на Бренда отворена кутийка бира. После въпросите, които я тормозеха, се занизаха. Очевидно семейство Олдрич беше преживяло всичко това преди нея и й отговаряше търпеливо. За пръв път тя говореше с хора, които напълно й влизаха в положението и разбираха какво значи да отгледаш Джош.

Дори ако в края на краищата Джош откажеше да постъпи в Академията, няколкото часа, прекарани в разговор със семейство Олдрич, си струваха да бият пътя дотук.

* * *

Джош и Ейми бавно вървяха по крайбрежната ивица, а кротките вълнички се плискаха в краката им. Бяха на плажа от половин час, но никой от тях не бе пожелал да се присъедини към останалите деца.

Очевидно предпочитаха да са сами и не им бе скучно заедно. Тя му показваше разнообразните животинки, населяващи пукнатините и процепите между скалите. Когато приливът започна, те неохотно се върнаха при останалите деца, скупчили се около някакъв мъж, когото Джош виждаше за пръв път.

— Кой е този? — попита той Ейми и кимна към високия човек с руси коса и брада.

— Господин Конърс. Преподавател по английски.

— Що за човек е?

Преди да успее да му отговори, Джеф Олдрич се втурна към тях.

— Хайде — заувещава ги той.

— Ще играем волейбол!

На Джош му се сви сърцето. Погледна Ейми, но тя не изглеждаше по-запалена от него. Предварително си знаеше какво ще стане. Учителят щеше да избере най-едрите две момчета за капитани и те щяха да си подберат отбор. А ако станеше като в Едем, него щяха да го изберат последен, даже след момичетата.

— Не ми се играе — каза той на Джеф. — Мразя волейбола.

— И аз го мразя — подкрепи го Ейми и Джош разбра, че и на нея й минават същите мисли през главата.

— Ние само ще гледаме.

Двамата се запътиха към прострените на плажа одеяла, но Стив Конърс им извика:

— Ей, вие двамата, елате! Никой няма да се измъкне!

Те замръзнаха и се спогледаха. Какво ли щеше да стане, ако откажеха?

И двамата не бяха, сигурни.

И двамата се поколебаха, сякаш всеки чакаше другият да реши какво да правят.

— М… май ще е по-добре да отидем — най-сетне рече Джош.

— Не ми се ще да си имам неприятности.

— Но аз ненавиждам волейбола — заяви момичето.

— Все никой не ме избира и все се мусят, като се падна в отбора им!

— И с мен е така — призна си той.

— Вие двамата, идвате ли? — отново ги подкани преподавателят.

— Ейми, ти застани от тази страна, а Джош да отиде там.

Изведнъж, без да се дели на отбори, групичката се пръсна, като една част се присъедини към Джош от другата страна на мрежата, а втората остана с Ейми.

— От онази страна сте множко — извика Стив Конърс, след като набързо ги преброи.

— Още някой да дойде тук.

Адам Олдрич, който се оказа най-близо до мрежата, се мушна отдолу и напусна другия отбор.

— Добре. Кой ще сервира пръв? — провикна се Конърс.

За изненада на Джош никой не пожела топката. Най-накрая Брад Хиншоу посочи Джош.

— Нека новият бие пръв — изграчи той.

— Ако и в това го бива като на шаха, може и да отбележим някоя и друга точка!

Преди Джош да си отвори устата, преподавателят хвърли топката, тя го удари в гърдите и после се търкулна на земята. Момчето замръзна в очакване останалите деца да прихнат, но никой не се засмя. Той вдигна топката и отиде с нея до края на игрището или поне там, където смяташе, че е краят му, тъй като границите не бяха очертани.

— От… тук ли? — запита неуверено. Учителят вдигна рамене.

— Все едно откъде.