Сенки

— Ннн… не ми се ходеше — толкова тихо прошепна, че Джош едва я чу.

— Как така? Не обичаш ли да ходиш на плаж?

— Ами ти? — отвърна на въпроса с въпрос.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм ходил. Живея в пустинята.

— Вече не живееш — мрачно отбеляза Ейми.

— Ако майка ти прилича на моята, от днес ще живееш тук.

Джош се нацупи.

— Но нали всички мислят, че тук е страхотно?

Тя сви рамене.

— Аз не мисля. Ненавиждам това място. Нямам никакви приятели и никой не ме харесва. Искам да се прибера у дома. Джош помълча, после се изкиска.

— Не е смешно! — възкликна Ейми.

— Как да не е? Аз се крия, щото се провалих на теста и няма да ме приемат, ти пък се криеш, понеже искаш да си ходиш. Не ти ли се струва малко странно, а?

Момичето се замисли, после кимна.

— Май си прав. Как се казваш?

— Джош Маккалъм. А ти?

— Ейми Карлсън. И не мисли, че си се провалил на теста. Нали ти казах, че този тест не е такъв. Той служи просто да се разбере колко си умен и какво вече знаеш. А не показва в какво те бива. Джош я изгледа подозрително.

— Ти наистина ли стигна само до средата? Ейми кимна.

— Беше най-трудният тест в живота ми. Защо ли са го измислили толкова сложен?

— Не знам — отвърна той, а после попита:

— Как изглежда плажът? Тя сви рамене.

— Още не съм го виждала. Онзи в Лос Анжелес наистина си го бива. Винаги ходим в Хънтингтън, а там пясъчната ивица наистина е широка. Когато вълните са високи, е малко страшничко, но това лято татко ме научи как да се пускам по тях с дюшека и не беше лошо.

Джош мълчеше и се чудеше какво ли значи да имаш баща, който да те води на плаж и да те учи на разни неща. Струваше му се, че никога няма да узнае.

— А… приятелите ти също ли идваха на плажа с теб? — изведнъж гласът му стана свенлив.

— В Лос Анжелес имам предвид.

Ейми крадешком го стрелна с очи, питайки се дали той подозира, че тя и у дома си няма приятели. Но нещо в гласа му я предразположи и когато проговори, му каза самата истина.

— Аз и там нямам приятели. Все прескачах класа и се оказвах най-малката в новия.

Джош кимна.

— Дааа. Както и аз. Точно затова майка ми иска да ме приемат тук. Аз… просто… изведнъж ми дойде наум, че ако ме приемат, а ти не си отидеш у дома, може да се сприятелим.

Ейми дълго време не отрони дума и на Джош му се прииска хич да не си беше отварял устата. Сега щеше да му се изсмее като всички останали деца. Тъкмо се канеше да й обърне гръб и да запълзи обратно през храсталака, когато чу тихичкия й отговор.

— Ще бъде наистина чудесно. От време на време ще можем просто да си говорим.

Няколко минути по-късно те заедно се измъкнаха от Павилиона, изтупаха клонките и игличките от дрехите си и се отправиха към сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Енджърсол.

Хилди се усмихна и се намести удобно в креслото си, докато ги наблюдаваше през прозореца.

Беше сигурна, че Ейми Карлсън току-що е превъзмогнала тъгата си по дома. А пък за Джош Маккалъм според нея тя едва ли някога щеше да се превърне в проблем.

* * *

Джордж Енджърсол прегледа още веднъж отговорите от теста на Джош, като търсеше случайно допусната грешка. Такава нямаше Компютърът бе оценил теста мигновено, съпоставяйки постиженията на момчето с различните скали: интелект, математически способности, логически умения, речник, научни дарби, наклонности.

Умът на доктор Енджърсол просто не побираше как момчето бе успяло да попълни толкова много от теста. Ако се съди по скоростта, с която бе работило към края, той можеше да се закълне, че Джош просто бе задрасквал наслуки.

И въпреки това в дяловете от теста, в които се изискваше правилен или грешен отговор, момчето изобщо нямаше грешка.

Нито една.

И макар че не бе успял да реши всички задачи, тези, с които се бе захванал, не му се бяха опрели.

Най-сетне, когато прегледа лентата от видеокамерата, монтирана над масата, на която бе работил Джош, Енджърсол успя да се сдобие с ясен отговор на загадката. Ясен, но доста неправдоподобен.

През последния половин час, когато момчето бе усетило, че времето му изтича, то коренно беше променило метода си на работа.

Лентата бе запечатала всички детайли. В четири часа и четиридесет и една минути Джош бе прекарал точно осем секунди, взрян в сложно уравнение от висшата математика. Само осем секунди.

После се бе захванал да прелиства страниците, попълвайки отговорите на въпросите за наклонностите, които не изискваха мислене, а само отмятане в приложения списък. Бе работил бързо, отделяйки въпросите и отбелязвайки — отговорите, докато изведнъж не бе спрял и не бе запрелиствал обратно до страницата, на която се намираше сложното уравнение. Избирайки правилния отговор измежду петте посочени възможности, той бе обозначил мястото му на листа с отговорите, после бе намерил следващата задача, имаща нещо общо с физиката — предмет, по който знанията му би трябвало да са оскъдни, и пак просто бе погледнал въпроса, като за миг се е спрял на него, преди да се върне към субективните въпроси.