Сенки

— Просто ще остана при теб и няма да те оставям нито за миг сама. Може да поискам да ми качат и леглото и тогава ще спим заедно. В края на краищата тъгата по дома е предимно самота, а ако сме заедно през цялото време, как ще се чувствуваш самотна? Може и яденето да ни носят в стаята. Вземам си няколко дни отпуска и готово…

Ейми я зяпна с широко отворени очи.

— Не — проплака.

— Не искам да оставаш при мен. Искам да си вървиш!

— Е, ще ти се, но няма да го бъде. В края на краищата съм доста по-възрастна и мисля, че по-добре разбирам нещата…

Детето скокна от леглото, Таби пльосна на земята и припна навън. Докато Хилди стигне до коридора, Ейми вече трополеше надолу по стълбите. Усмихната, възпитателката я последва и видя, че Тина стои на терасата още по-разтревожена от преди.

— Ейми току-що мина покрай мен като вихър — каза тя.

— Опитах се да я спра, но не успях.

— Накъде отиде? — попита жената.

— Натам — каза Тина и посочи групата секвои, посадени в кръг точно в центъра на ливадата пред къщата. Гъст шубрак скриваше дебелите им корени.

Хилди кимна със задоволство.

— Ще се оправи — рече тя.

Та в крайна сметка момичето не се бе втурнало през портата някъде навън, а само към скривалището, наричано от децата Павилиона. Да, малката Ейми щеше да се оправи.

Тина се обърна, вгледа се във възпитателката и си спомни деня преди пет години, когато самата тя бе искала повече от всичко да си отиде у дома, а къщата някак си се бе затворила около нея и тя ужасена бе хукнала на нейде, за да се озове на ливадата пред къщата и да се свре в шубрака под дърветата, които образуваха Павилиона. Намерила защита между огромните дървеса, скрила се от чужди погледи, бавно бе започнала да се съвзема. Беше поседнала на дебелия килим окапали иглички, решила, че това скривалище ще бъде само нейно и че ще може да се крие в него винаги когато й се прииска да остане сама. През следващите пет години въобще не й мина през ум, че не бе единствената в Академията, която притичваше до Павилиона с такава цел.

— Когато аз за пръв път се скрих в Павилиона, ти знаеше ли, че съм там? — попита Тина.

— Разбира се — закачливо отвърна Хилди.

— Знам всичко, което става тук. А сега е време да вървиш на плажа. Аз ще изчакам Ейми да склони да дойде и ще сляза заедно с нея. И не им разрешавай да изядат картофената салата, преди да съм се появила! Момичето се запъти към плажа на около километър и половина от Академията, а Хилди се върна в кабинета си твърдо решена да довърши доклада. Но докато работеше, не изпускаше от очи Павилиона. Не си струваше да загубят Ейми Карлсън.

Умът й доста си го биваше, за да му позволят да се прахоса нахалост.

* * *

Ейми пълзеше през гъстия шубрак, без да обръща внимание на клонките, които й драскаха лицето и дърпаха тениската й. След секунди излезе от храстите и спря, за да си поеме дъх. Легна по гръб и се взря в клоните, преплели се на трийсетина метра над главата й.

Плътната им сянка изцяло покриваше кръга. Под нея бе прохладно и въздухът ухаеше на окапали иглички, които тихичко поскърцваха, щом Ейми мръднеше.

И тогава чу нечий хлип. Вдясно.

Сепната, тя извърна глава и срещна втренчения взор на момче горе — долу на своите години. Отначало не го позна. После се сети, че е онзи, когото бе видяла днес сутринта от прозореца си. Тъкмо пристигаше с майка си. Какво търсеше сега тук? Защо не бе на плажа?

Стори й се, че отново го чу да подсмърча, и видя как отри нос в ръкава на ризата си.

— И таз добра! — рече тя.

— Нямаш ли носна кърпичка? Момчето поклати глава.

— Не ми и трябва. И тъй ме бива.

Ейми се преобърна по корем и подиря брадичката си с ръце.

— Ама не изглеждаш много добре.

— Ти също. Защо не си издухаш носа? Цялата ти брадичка е в сополи. Ейми бръкна в джоба на джинсите си, измъкна сгъната носна кърпичка и отри лице. После рече:

— А сега изчезвай!

— Ти изчезвай! Аз дойдох пръв.

— Както си дошъл, тъй и ще си тръгнеш — сопна се тя.

— Имаш много здраве! — отвърна Джош и гласът му стана неотстъпчив.

Известно време двете деца се взираха едно в друго, докато Ейми не издържа, и извърна глава.

— Майка ти ли те прати тук? — запита тя, вече сигурна защо момчето се крие в кръга между дърветата.

— Тя не може никъде да ме прати — придаде си важност Джош, макар и изобщо да не му бе до това.

— Пък и вече желанията й нямат никакво значение. Провалих се на теста.

Момичето наостри уши.

— Я не се излагай! Никой не може да се провали на теста. Той не е такъв.

— Но аз не можах да го довърша — неволно изпъшка Джош.

— Искам да кажа, че бях доста далеч от края!

За миг Ейми забрави собствените си проблеми и пристъпи към момчето.

— Докъде стигна?

Той сви рамене.

— Не знам точно, но май отговорих на три четвърти от въпросите.

— Три четвърти ли! — извика тя.

— Та аз не стигнах и до половината! Как успя да отговориш на толкова много?

Джош се вторачи в нея. Дали го лъжеше просто за да го накара да се почувствува по-добре?

— Какво правиш тук? — попита той вместо да отговори на въпроса й.

— Защо не си на плажа с останалите?

Ейми усети как се изчервява.