Сенки

Бренда Маккалъм механично погледна часовника на стената и видя, че стрелката се премества с още едно деление и спира на четири и четиридесет и една. Седеше тук почти три часа, а през това време Джош се потеше над куп тестове оттатък, в съседната на кабинета на доктор Енджърсол стая. Решенията на тестовете в края на краищата щяха да покажат дали е подходящ за Академията.

През първия час Бренда се преструваше, че хич не й пука и че независимо от съдържанието на тестовете Джош ще ги реши успешно.

Бе слушала прехласната подробните обяснения на доктор Енджърсол — мъж на около четиридесет и пет години със стоманено сива коса и очила с рогови рамки, които макар и излезли от мода преди двадесетина години, пасваха идеално на ръбатото му лице — за това как е била създадена Академията и какви цели изпълняват работещите в нея, че се грижат не само за възпитаниците си, а за даровити деца от цялата страна. Колкото повече го слушаше, толкова по-силно я впечатляваше доктор Енджърсол с идеите си и с простотата, с която успяваше да ги изложи. Беше ясно, че разглежда учениците си не само като даровити деца, а като свои собствени чеда. Бащинското му отношение лъхаше от всяка изречена дума и в крайна сметка тя почти неохотно насочи вниманието си към образа на Джош върху вградения в стената екран и попита:

— Той знае ли, че го наблюдаваме?

— Не. Смятам, че камерата е скрита както трябва. Ако знаеше, че е наблюдаван, твърде много би се разсейвал и това щеше да навреди на резултатите му.

— Струва ми се… май не е много редно да го наблюдаваме, а той да не знае.

Енджърсол поклати глава.

— Съвсем не е така. Интересува ме главно подхода му към изпита. Ако знае, че го наблюдаваме, неволно ще върши точно нещата, които се очакват от него. Нека за пример видим какво прави в момента. Не забравяйте, че му казах, че е свободен да подходи при решаването на теста така, както желае.

Бренда видя, че Джош бързешком прелисти дебелата брошура, после се намуси и почна отначало. При второто прелистване обаче поспря тук-там, а после си отбеляза нещо върху листа за отговорите.

— Какво прави сега? — попита Бренда.

— Построил съм теста така, че да няма нищо общо с повечето подобни тестове. В него няма отделни раздели — всичко е разбъркано. Въпрос от алгебрата, а непосредствено след него от лингвистиката или просто нещо, което не може да бъде причислено към конкретна област, но пък би помогнало да се дефинира личността на изпитвания с нейните специфични дарби.

— Боя се, че нищо не разбирам — въздъхна Бренда и не за пръв път се зачуди, откъде бе дошла интелигентността на Джош. Със сигурност не от нея. Въпреки усилията на доктор Енджърсол разбираемо да изложи мисълта си, тя на няколко пъти трябваше да се напрегне, за да не загуби нишката.

— Интересува ме не само на колко от въпросите ще отговори, а и как ще подходи към решаването им — продължи Енджърсол.

— Самата идея за функционирането на мозъка ме възхищава. Някои от децата например се съсредоточават върху определени раздели, като естествено най-често избират математиката. Всъщност подозирам, че сега Джош минава математическите задачи и ги решава, колкото се може по-бързо, стараейки се да отхвърли първо по-лесната част. Нерядко обаче най-интелигентните деца започват с най-трудните въпроси, за да се отърват от тях, докато са още бодри. Човек не може да прецени нивото им със сигурност, докато не решат теста, но още докато ги наблюдавам как работят, доста неща ми стават ясни. — Той кимна към монитора, върху чийто екран Джош изведнъж спря, смръщи се и запрелиства обратно до трета страница. След миг отново се върна в края на книжката, после бързо запрелиства отзад-напред, като очите му толкова бързо пробягваха по страниците, че на Бренда не й се вярваше, че наистина чете въпросите.

— Разбира се, че не ги чете — отговори й Енджърсол, щом го попита.

— Открил е един от триковете и според мен в момента си изпробва силите.

— Трикове ли? — попита тя.

— Доста от въпросите се повтарят. Сега ще видим как ще постъпи по-нататък.

В стаята, където работеше Джош, умът му лудешки щракаше. Дотук тестът не го затрудни. Той прегледа всички въпроси и моментално схвана, че ако иска да приключи в определеното време, ще трябва да работи бързо.

Започна с математиката, където всъщност не се налагаше много–много да мисли. Трябваше само да погледне числата и отговорите му ставаха ясни, тъй като всичко опираше единствено до верен усет. В края на краищата кой ли би си помислил, че корен квадратен от 27 може да е 9! На доста от въпросите просто трябваше да зачертае грешните отговори и правилният щеше да остане.

Но въпросите бяха толкова много…

И тогава му хрумна нещо. Подходът му бе погрешен. Нямаше нужда да решава всички задачи. Ако успееше да реши най-трудните, ставаше очевидно, че може да реши и по-лесните.

Още веднъж прелисти книжката в търсене на нещо, което го затруднява.

Вторачи се в едно уравнение от висшата математика и провеси нос. Хабер си нямаше от висша математика.