Сенки

— Да, от гледна точка на Джош. Тя показва, че не е мързелив и захване ли се с нещо, се стреми да го довърши. Той искаше да реши теста докрай, госпожо Маккалъм, а аз му попречих, което е част от самия тест. И честно казано предпочитам да го видя ядосан, отколкото примирен с ограниченията на интелекта, пък бил той и като неговия. Затова нека го оставим да се поуспокои и да видим как се е справил. — Той влезе в съседната стая, взе листовете с отговорите на Джош и смръщи вежди.

Досега никой от кандидатите не бе успявал да отговори на повече от половината въпроси. Джош очевидно беше решил близо седемдесет и пет процента от тях.

Освен ако накрая просто не бе попълвал отговорите наслуки. Е, това скоро щеше да се разбере. Енджърсол отнесе листовете в кабинета си и се залови да ги проверява с помощта на компютъра.

След по-малко от минута щеше да знае резултата на Джош.

* * *

— Хилди?

Хилди Креймър вдигна очи от писалището си и видя, че на Прага стои Тина Крейг. На тринадесет години Тина вече се превръщаше в истинска малка женичка и напролет, когато започнеше да посещава лекциите в университета, несъмнено щеше да изглежда с няколко години по-голяма, отколкото всъщност е, което означаваше, че в дома щяха да запристигат хлапаци, не можещи да си обяснят защо гаджето, на което са определили среща, живее с „дечурлигата“. Първо, разбира се, щяха да сметнат, че работи тук. А после пак Хилди трябваше да им отваря очите и да обяснява на колко години е момичето и защо живее в Академията. Поизчервени от неудобство, момчета щяха да си оберат крушите и да оставят на нея да метне Тина, че са й вързали тенекия. Жената въздъхна.

— Какво има, Тина? — попита тя и направи знак на момичето да влезе в кабинета.

— Случило ли се е нещо?

— Не става дума за мен, а за Ейми Карлсън. От сума време се опитвам да я кандърдисам да дойде на пикника, но тя не ще и да чуе. Мъчно й е за вкъщи и това е. Непрекъснато повтаря, че иска да си ходи у дома и че няма да излезе от стаята, докато родителите й не дойдат да я вземат.

— Добре — въздъхна Хилди, заряза доклада, върху който работеше, и се надигна от стола.

— Ще видя какво мога да направя.

Понякога й дотежаваше да изпълнява длъжността на управителка на Академията и главна възпитателка, но всичко вървеше като по ноти, а Джордж свърши невероятно много работа от създаването на Академията досега, така че не биваше да си жали труда. Ейми бе тъкмо от децата, заради които бе създадена Академията. Да я загубят, преди да са имали възможност да започнат работа с нея, щеше да бъде срамота.

Тихичко почука на вратата на момиченцето. Когато не чу отговор, натисна дръжката и влезе.

Ейми лежеше на леглото с подути от плач очи. До нея Таби напразно се опитваше да си изпроси погалване и жално мяукаше, разтревожен от безразличието на новата си приятелка.

— Не чу ли, че чукам? — попита Хилди и седна на стола пред бюрото. Ейми не отговори, а когато Таби се опита да провре главата си под ръката й, кисело го отблъсна.

— Напразно го огорчаваш — рече възпитателката.

— Той иска само да го погалиш. Ейми вирна брадичка.

— Не се чувствам много добре. Ще ми се Таби да се махне и да ме остави на мира. А ако може и вие.

— Е, аз не възнамерявам да си вървя. Поне докато не ми кажеш защо не искаш да отидеш на пикника. Времето е хубаво и знам, че обичаш да плуваш.

— Не ми се плува — заяви момиченцето.

— Просто искам да се обадя на мама и да я помоля да дойде да ме прибере.

— Струва ми се, че вече се споразумяхме — рече Хилди, без да обръща внимание на сърдития й тон.

— В четвъртък говори с майка си два пъти, вчера още веднъж. Разбрахме се да говориш с нея пак чак утре, а не днес.

Брадичката на Ейми се разтрепери, в очите й проблеснаха сълзи.

— Хич не ме интересува! Мъчно ми е за стаята ми, за Писанчо и за всичко останало. Тук е отвратително! Искам да си вървя вкъщи!

— Но нали се разбрахме да се опиташ да издържиш поне седмица. Остават ти няколко дни и…

— Искам да си вървя у дома още сега! Тук никой не ме харесва! Нямам си никакви приятели!

— Е, не си съвсем права — търпеливо възрази Хилди.

— Таби те харесва, аз те харесвам и Тина също те харесва…

— Не ме харесва! Просто се държи добре с мен, защото така сте й казали!

— Всъщност тя е доста загрижена за теб. Не й се вярваше, че има човек, на когото може да му е по-мъчно за дома, отколкото на нея, но изведнъж откри, че има.

За частица от секундата в очите на малкото момиче припламна колебание, после лицето му отново се изопна.

— Ако трябва да остана тук, ще умра — упорито заяви то.

— Хайде, Ейми, та това е глупаво. Никой не е умрял от носталгия. — Знам колко ти е мъчно, но ще свикнеш…

— Няма да свикна! — кресна Ейми.

— Защо просто не ме оставите на мира? Не съм ви викала при мен. Искам да ме оставите на мира!

През повечето време тя седеше сама в стаята си, а вчера дори не бе влизала в часовете. Ако продължаваше така, на Хилди не й оставаше нищо друго, освен да се обади на родителите й и да им каже, че не се получава. Но тя не бе готова да се предаде. Още не.

— Ще ти кажа какво ще сторя — рече.