Сенки

И въпреки всичко, днес бил разтревожен.

В края на краищата на следващия си рожден ден навършвал деветдесет и шест.

Синът му бил само петдесет и пет годишен.

Били изтекли петдесет години, откакто го настанил в подземните покои.

В края на живота си Юстас Барингтън имал едно-единствено желание.

Да надживее сина си, за да не се налага чужди хора да се грижат за него.

Но ако се случело да умре преди сина си, можел да направи нещо друго.

Щял да измисли начин да унищожи всеки, който се осмели да посегне на момчето в подземието.

Момчето, което живеело сред сенки.

Ако то пострада, щели да пострадат и други…

— Оттогава връщал ли се е? — попита Джош Маккалъм, щом разказът свърши.

— Всъщност направил ли е нещо? Джеф Олдрич се усмихна загадъчно.

— Може и да е направил. Навярно от време на време се връща и нощем броди из къщата и търси сина си. Освен това разправят — додаде той и сниши дотолкова глас, че едва го чуваха, а втренченият му поглед не слизаше от Джош, — че щом си намери подходящо момче, го отвежда със себе си. Между другото миналата година…

— Стига, Джеф — намеси се Хилди Креймър и със смях сложи край на историите за призраци.

— Да не искаш още от първата вечер да изкараш акъла на Джош?

— Нищо ми няма. Обичам разкази за привидения! — И тъй като Джеф Олдрич го гледаше с одобрение, той реши да притури й една невинна лъжа.

— Изобщо не ме е страх от тях!

Джеф го погледна за миг право в очите, после се извърна и остави Джош да се пита дали новият му приятел му е повярвал.

* * *

Бренда Маккалъм наблюдаваше как синът й бавно заема своето място в групата. Пред очите й предпазливостта му започна да се стопява още щом останалите деца — умни колкото него, се сместиха, за да му направят място в кръга си веднага щом се приближи. Те го слушаха, когато говореше, отвръщаха му, приемаха го като равен.

Самата Бренда, разкъсвана между тревогата си, че оставя невръстното си момче сред непознати на петстотин километра от дома, и желанието да му предложи по-добри условия, отколкото тя би могла да му осигури, прекара вечерта в разговори със семейство Олдрич и разбра, че не само тя има проблеми. Смълчана изслуша разказа на Чет за една нощ преди година, когато намерили Адам в безсъзнание в банята, а до него на пода се търкалял празен флакон от приспивателното на Джанет. След преживените през тази нощ ужас и изненада и двамата най-сетне се примирили с факта, че момчетата им се нуждаят от специални програми, и ги довели в Академията.

И сякаш, за да постави под въпрос собствената си интелигентност, Чет додаде, че откакто посещават това училище, промяната, настъпила у близнаците, можела да се сравнява само с чудо.

„Ето го и моето чудо — помисли си Бренда. — Чудото, което толкова чаках.“

Това сложи край на колебанията й.

Утре щеше да седне с Хилди Креймър и да попълни формулярите, необходими за записването на Джош в Барингтънската академия.

Съвсем забрави странното си безпокойство, което бе изпитала, когато забеляза Джордж Енджърсол необяснимо равнодушен да гледа как Ейми се опитва да се пребори със страха си, да я наблюдава все едно е някакъв експонат, поставен за изучаване под микроскоп.

Всъщност забрави за всичките си опасения през последните няколко часа, както и за първото си лошо предчувствие, когато бе видяла огромната стара къща и неестествено тихите деца около нея. Забрави ги, понеже разбираше, че тук Джош ще бъде щастлив.

А нея всъщност единствено това я интересуваше.

8.

В онова първо утро, когато се събуди от звуците на класическа музика, за миг Джош не можа да се ориентира. Премига на ярката слънчева светлина, която струеше през гледащата на изток капандура, и преживя един от онези злокобни мигове на паника, когато човек не знае къде се намира. А когато най-сетне се сети, само се паникьоса още повече, защото се сети, че снощи, в неделя, майка му го целуна за сбогом, след като се настани в новата си стая, и го увери, че в края на следващата седмица ще дойде да го види и да му донесе останалите дрехи. Придавайки си смелост, която не изпитваше, Джош й каза просто да му ги прати. Отгоре на всичко настоя, че няма нужда пак да идва. Но в онова първо утро вече не бе толкова сигурен. Парализиран от внезапен страх, остана още малко в леглото. Какво да прави?

Дали да си вземе душ тази сутрин, както правеше всяка заран у дома? След като реши, че това няма да му навреди, навлече вече омалялата си, опърпана хавлия, коледен подарък от миналата година, и зашляпа по тесния коридор към мъжките тоалетни в дъното. Единият от душовете вече бе зает, но другият бе свободен. Почувствува се неловко със свалена хавлия, застана гол под душа и пусна топлата вода.

— Олеле! — изпищя момчето в другата кабинка, щом температурата на душа му моментално спадна с десет градуса.

— Разкарай се и ме остави на мира, лигня такава?