Сенки

— У дома всичко е друго. Ето защо си тук, а не там. А сега какво ще кажеш просто да дойдеш и да погледаш играта? Ако ти се прииска отново да играеш, още по-добре. Ако не искаш, пак хубаво. — Без да го изчака да му отговори, Стив внимателно му помогна да стане и обхванал с ръка раменете му, го поведе обратно по плажа.

Щом го зърна, Ейми размаха ръце.

— Да беше ме видял, Джош! — крещеше тя.

— Успях! Прехвърлих топката през мрежата! Още при третия опит! Докато се усети, Джош отново играеше. Когато пак му дойде редът да сервира, и той прехвърли топката през мрежата. Разбира се, чак при четвъртия опит, което не Можеше да се сравни с постижението на Ейми, но при третия си опит, когато се спъна и прекатури назад, опитвайки се да удари лошо подхвърлената топка, и той прихна като всички останали.

Какво пък, май в края на краищата се оказа, че волейболът не бил чак толкова лоша игра. Поне волейболът, който се играеше в Академията.

* * *

Към десет часа, когато пикникът вървеше към своя край, а Джош помагаше на останалите деца да нахвърлят пясък върху тлеещия огън, Бренда бе сигурна, че той е взел решение. Наблюдавала го беше цяла вечер да седи до Ейми и да дъвче хот-дог, а после в кръга около огъня с останалите деца да слуша Джеф Олдрич, който разправяше любимата на Академията история за духове — ужасяващото предание за стария господин Барингтън, чийто дух нощем все още бродел из мрачните коридори и търсел възмездие за смъртта на детето, което всъщност може даже да не е съществувало.

— Никой не знае на колко години бил синът на стария господин Барингтън, когато умрял — нареждаше Джеф.

— Ама казват, че детето не било съвсем в ред и затуй той го криел някъде в къщата. Обаче никой не знаел нито къде, нито какво му има на момченцето. Само че когато господин Барингтън наистина остарял, станал и истински чудак — Той сниши глас и продължи още по-тайнствено:

— Юстас Барингтън слязъл от асансьора и премигал под ярката слънчева светлина, която струяла през широките прозорци на купола. Затворил махагоновия шкаф, в който била скрита вратата на асансьора, после се отправил към прозореца и надникнал навън.

Прав бил да построи къщата тук, прав бил да я курдиса на върха на хълма, за да се виждат от малкия тавански апартамент не само планините зад къщата, но и проблясващият в далечината океан.

Да се вижда всичко това, което синът му никога вече нямало да види.

Или пък, което просто не искал да види. Когато започнал градежа на къщата, Юстас Барингтън вече знаел, че на момчето му има нещо, нещо, което го различавало от всички останали деца.

Синът му не говорел като тях, нито се държал като тях. Бил затворен в себе си, сякаш се интересувал повече от това, което става в собствения му ум, отколкото във външния свят.

Най-сетне, когато момчето съвсем престанало да говори, Юстас Барингтън го завел при семейния лекар и продължил да го води при всеки попаднал му лекар. Всички те само поклащали глава.

— Просто е бавен — казал един от тях.

— Ще се оправи — уверявал го друг.

— Май ще се наложи да го дадете някъде — предложил трети и споменал някакво място чак на другия край на страната, където никога повече не би могъл да види сина си.

Затова съградил този дом и проектирал специална стая за сина си дълбоко в мазето, където можело да се слезе само с асансьора от личните му покои.

Той бил сигурен, че постъпва правилно, и когато синът му окончателно се затворил в себе си и съвсем престанал да откликва на външния свят, и когато всички заприказвали за него като за някакъв неодушевен предмет, от който можел да се отърве, при условие че няма основателна причина да го запази, Юстас го докарал тук.

Настанил го в подземните покои, обзаведени много по-грижливо от останалата част на къщата, като се постарал на сина му да не липсва нищо и всичко, което му потрябва, да му е под ръка, и взел предпазни мерки да не може случайно да се нарани.

В средната стая било леглото на момчето. Имало и достатъчно мебели, за да се чувствуват двамата уютно, когато той слизал при него, за да му говори, без да обръща внимание, дали синът му го чува.

В друга стая имало маса за хранене и два стола. Там всеки ден господин Барингтън се хранел със сина си.

Сам носел храната. Никога не наредил на прислугата, понеже й нямал доверие.

Никой освен бащата изобщо не подозирал, че момчето е там понеже той бил убеден, че за детето ще бъде по-добре да си го гледа у дома, където го обичат и никой няма да смущава размислите му, вместо да го остави на грижите на непознати, които нито ще го обичат, нито ще го разбират.

Юстас Барингтън бил сигурен, че синът му е гений.

И макар че момчето никога не говорело, от време на време ломотело някакви числа. По всичко си личало, че не само е глухо, ами и нямо, но Барингтън бил убеден, че синът му не е тъп, а особен.

Понякога, когато успявал да разгадае произнасяните от него числа, той ги записвал и прекарвал часове на писалището си, търсейки зависимостите между тях.

Това, което синът му пресмятал само за секунди наум, на него му отнемало часове да го провери писмено.