Сенки

Погледът му принуди Хилди накратко да разкаже за избора на Хобсън и за връзката му с изчезването на Ейми.

— Не й се понрави — заключи тя, — въпреки че според мен точно в това е и смисълът на експеримента. Разбира се, не винаги съм наясно какво цели доктор Енджърсол, но…

— И ти се съгласи той да постъпи така с нея? — невярващ възкликна Конърс.

— Позволи му да си играе с акрофобията й, да я унижава пред приятелите й? Боже Господи, Хилди… та тя е само на десет години! Хилди пламна.

— Едва ли аз нося отговорност за случилото се, Стив. Ако имаш възражения срещу експерименталните методи на доктор Енджърсол, предлагам ти да повдигнеш въпроса пред него. Но не обвинявай мен… опитвам се да си върша работата, доколкото мога.

Той скочи.

— Повярвай ми, ще поставя въпроса и пред самия него, но първо ще направя всичко по силите си да открия Ейми Карлсън. Имате ли нейни снимки?

Тя понечи да го среже, но след това се отказа, разтвори някаква папка на писалището си и му подаде няколко размазани копия от снимката на Ейми, които само преди час бе извадила на копирната машина, за да ги връчи на охраната.

Конърс ги пое.

— Ще отида до градчето. Може пък някой да я е видял.

— И аз ще дойда! — заяви Джош и скочи от канапето.

— Джош, време е за вечеря… — започна Хилди, но Конърс не я остави да довърши.

— Ще хапнем нещо в центъра. Тя е неговата най-добра приятелка, Хилди.

Възпитателката поразмисли, после кимна.

— Добре. Но да се върне след час-два. Още не си е приготвил домашните, а не искам да учи по нощите.

— Добре — обеща Стив Конърс.

— Хайде, Джош. Да се опитаме да намерим Ейми.

Обнадежден, Джош като стрела излетя от кабинета. Докато Стив стигне до колата си, той вече седеше на предната седалка.

— Първо да проверим на автобусната спирка — предложи момчето, докато учителят се настаняваше зад волана.

— Бас държа, че е решила да си отиде у дома. Ами ако не й стигнат парите? Между другото, колко струва билетът до Лос Анжелес? — Докато се отдалечаваха от Академията, Джош не престана да бърбори и да сипе нови и нови идеи.

Започнаха от дрогерията, изпълняваща по съвместителство и ролята на автобусна спирка. Джош бе съвсем сигурен, че човекът зад крана за газирана вода, който продаваше и билетите за автобуса, ще познае Ейми от пръв поглед. Но старецът само се взря в снимката иззад дебелите стъкла на очилата си и поклати глава.

— Не, струва ми се, че не съм я виждал. А и снимката е малко неясна, нал’ тъй?

— А виждали ли сте някакви момичета днес следобед? — запита Джош.

— О, да — отвърна мъжът.

— Идваха Джоди Фрейзър и Карлин Джонсън. Те всеки ден се отбиват да пийнат по една сода. А и мъничката Ашбрук сякаш намина. Онази, дет й викат Джуди или Джанет.

— Но Ейми не може да не е минала оттук — настоя момчето.

— Тя е с червена коса и лунички и носи очила. Висока е почти колкото мен.

— Не. Съжалявам. — Старецът поклати глава.

Продължиха с библиотеката, където разговаряха с библиотекарката и с гимназиста, който също работеше там. Те двамата не бяха виждали нито Ейми, нито някого, който прилича на нея. Библиотекарката тревожно сбърчи вежди като разбра, че момиченцето е ученичка в Академията.

— О, Божичко! — възкликна тя.

— Дано съдбата й е по-щастлива от съдбата на онуй момче. Как му беше името?

— Адам ли?

Стив побърза да изведе Джош от библиотеката и макар че никой от двамата не отвори дума за изреченото от библиотекарката, мълчанието ставаше все по-тягостно. Неусетно закрачиха по-бързо, провериха в книжарницата и претърсиха Малкия парк срещу градската управа и полицията.

Когато слънцето взе да залязва, влязоха дори в полицейския участък.

Там дежурният сержант им повтори казаното от Хилди Креймър преди, че не се приемат молби за изчезнали хора, ако няма някакви макар и оскъдни доказателства за престъпление или пък от изчезването им не е изминала поне една нощ.

— Но тя е само на десет години! — възрази учителят.

Дежурният сержант вдигна рамене и кимна с глава в посока към Сан Франциско.

— Там, в града, започват да проституират още от единадесет — дванадесет години. Светът вече не е същият, който помня от детството си.

Най-сетне, въпреки молбите на Джош да продължат търсенето, Стив настоя да влязат в „Ел Поло Гордо“ и поръча мексиканска вечеря и за двамата.

Момчето не продума нито дума, дори когато храната пристигна. Всъщност почти не погледна димящата енчилада пред себе си.

— Ейми не е Адам — най-сетне продума Стив, сигурен, че знае какво се върти в главата на момчето срещу него.

— Адам беше друг. Нищо не споделяше. Никой не знаеше какво става с него. — Усмихна се насила.

— При Ейми винаги си личи какво мисли. Всеки разбира кога е сърдита! Виж какво, моето момче, ще я намерим. Нищо й няма!

— Ами ако й има нещо?

Учителят не знаеше какво да отвърне. Още се опитваше да измисли отговор на въпроса му, когато Джош отново се обади.

— Ами ако и Адам не е мъртъв?

Стив го изгледа неразбиращо.

— Как така не е! Какви ги приказваш? Нали бяхме на погребението му?