Сенки

Отново долепи ухо до стената, тъкмо когато виенето на двигателя замлъкна. Кабината спря. След миг момчето бе сигурно, че чува отварянето на вратата.

Сякаш нейде наблизо, макар че не можеше да прецени къде точно. Отгоре или отдолу.

Ами ако намиращият се в асансьора видеше светлината откъм сутерена?

Уплашен от тази мисъл, Джош се втурна обратно през мазето. Гасеше лампите в движение. Най-сетне се озова в подножието на стълбището. Стрелна се нагоре по стръмните стъпала, като внимаваше да не вдига шум, щракна ключа до вратата и замръзна, изчакващ в непрогледния мрак да долови някакво движение от другата страна на вратата. Туптенето на сърцето и задъханото му дишане като че ли кънтяха из мазето и той бе сигурен, че който и да е в малкото фоайе зад вратата, ги чува съвсем ясно.

Изминаха няколко безкрайни секунди. Дишането му постепенно се успокои и сърцето му подхвана нормалния си ритъм.

От другата страна на вратата не се чуваше нищо.

Обхванат от ужас, Джош заопипва в мрака, намери дръж ката на вратата и я натисна.

Пооткрехна вратата и надзърна отвъд.

Всичко изглеждаше точно както преди. Разтвори по-широко вратата, промуши се през нея и безшумно я затвори след себе си. Без да вдига шум с чехлите си по дървения под, той тихичко прекоси столовата. Взираше се и се ослушваше.

Нищо.

Най-сетне, поемайки си дълбоко въздух, той напусна сигурното си убежище в столовата, бързо прекоси фоайето и хукна по стъпалата към втория етаж.

Преди да му свърши въздухът, вече беше в стаята си. Докато бавно и с облекчение изпускаше въздуха от дробовете си, пристъпи към прозореца и надзърна в бледата лунна светлина.

Навън всичко изглеждаше тихо и мирно.

Но нещо му подсказваше, че не е. Беше сигурен, че някъде става нещо.

В дома или извън него.

Тази нощ ще остане буден и ще наблюдава.

Ще се взира и ще се ослушва.

* * *

Когато вратите на асансьора се разтвориха, Хилди се озова в ярко осветен коридор, изцяло облицован с лъскави бели плочки. Зави надясно. След три крачки застана пред някаква врата и спря, за да надзърне през малкото прозорче, което нарушаваше целостта й.

Вътре Джордж Енджърсол с престилка и хирургическа маска на лицето, с прибрани под бледозелена платнена шапка коси вече се бе заловил за работа.

Хилди бързо влезе в съседната стая, за да си измие ръцете и да навлече същите операционни дрехи като неговите. Когато бе готова, се върна през двукрилата врата, разделяща антрето и операционната.

Той вдигна глава и в острия му поглед проблесна раздразнение.

— Казах да бъдеш тук преди единадесет.

— Вече съм тук — отвърна Хилди.

— Всичко готово ли е?

— Разбира се, че е готово. Но още не съм сигурен дали моментът е подходящ. Надявах се да изчакаме поне още една, а може би и две седмици.

— С Ейми Карлсън не можеше да разчиташ на още една-две седмици. Тя щеше да си тръгне.

— Ти щеше да я разубедиш — троснато рече Енджърсол.

— Ако можех, щях — отвърна тя и си спомни последния си разговор с нея, когато я намери тъкмо там, където я бе потърсила — сред групата дръвчета на поляната пред училището мястото, което децата наричаха Павилиона. Тя бе направила всичко по силите си да разубеди Ейми, да я успокои, но безуспешно.

— Отивам си у дома — държеше на своето момичето.

— И ако не ми разрешите да се обадя на мама по телефона, ще избягам. Няма да остана, дори и да ме заключите в стаята ми!

Така че Хилди бе принудена да отстъпи.

— Добре, Ейми. Да отидем до кабинета ми и да позвъним на родителите ти. Щом не искаш да останеш, естествено ние не можем да те задържаме.

Ейми, успокоена от неочакваното съгласие на Хилди, покорно я бе придружила до кабинета й.

— Какво ще кажеш за чаша вода? След като я изпиеш, ще се почувствуваш по-добре и ще можеш спокойно да разговаряш с майка си. Съгласна ли си?

Без да спре да подсмърча, тя кимна. Жената й подаде пакетче хартиени носни кърпички и излезе за малко. Когато се върна, носеше чаша вода, Ейми послушно я изпи.

Не повече от тридесет секунди бяха необходими на приспивателното, за да подействува. Хилди начаса отнесе детето до пищно украсената, пиринчена врата на асансьора, който ги отведе до апартамента на Енджърсол, а оттам с помощта на втория асансьор се озоваха в лабораторията под мазето на Академията.

Оттогава държаха момичето там.

Сега, още в безсъзнание, тя лежеше на операционната маса.

Хилди хвърли безстрастен поглед към лицето на спящото дете и кичурите червеникава коса, ограждащи осеяните, с лунички бузки. После насочи вниманието си към различните уреди, подредени около масата — апаратура, която щеше да поддържа живота на Ейми през следващите четири часа.

Сред тях имаше апарати за поддържане на дишането и на кръвообращението.

Край тях бяха и апаратът за диализа, и набор от специални апарати, изобретени от самия Джордж Енджърсол.

— Ще започваме ли? — попита Хилди.

Той кимна и си избра един скалпел. След миг разрезът, който започваше зад лявото ухо на Ейми, минаваше през тила й и свършваше зад дясното й ухо, бе готов.

С трескави движения Енджърсол започна да сваля скалпа от черепа.