Сенки

Джош понечи да отговори, но усети, че каквото и да каже, ще прозвучи налудничаво. Дори ако думите на Джеф се окажеха верни, кой щеше да му повярва? Стив Конърс със сигурност нямаше, а не му ли повярваше той, как би могъл да иска това от другите? Освен ако не измислеше как да го докаже.

А успееше ли и Адам наистина не бе мъртъв, тогава може би и Ейми бе жива, независимо от оставеното от нея съобщение.

Може би се опитваха да й сторят нещо.

Или просто експериментът още не бе приключил.

* * *

Още преди час трябваше да е заспал, но Джош, съвсем буден, лежеше на тъмно в леглото си и се взираше в тавана. След вечерята Стив Конърс го бе докарал в Академията и той направи опит да си подготви домашното, но не успя да се концентрира, понеже си мислеше за други неща.

За Ейми. За Адам.

Повтаряше си, че нищо не може да стори, но и това не помогна и в крайна сметка захвърли книгите и си легна. Само че пак нищо не излезе и решил, че блещукането на екрана на компютъра няма да може да се различи на ярката лунна светлина, дори ако някой надзърне през прозореца, той се измъкна от леглото, навлече хавлията си да го попредпази от проникващия през прозореца хлад, седна на бюрото и включи монитора.

Зае се с една от любимите си игри — приключение, в което той беше гущерът, пробиващ си път през тъмници и пещери, сражаващ се с чудовища, изникващи от мрака им. Но докато играеше, въображението му се развихри и образът от екрана в мислите му се превърна в самата Академия. Коридорите на дома заприличаха на лабиринта от пещери и мрачни стаи.

Ейми стана принцесата от играта, а самият той — рицар с бляскави доспехи.

Продължи да играе, но изведнъж разбра, че играе играта в ума си. Ами ако бе самата истина?

Ами ако Ейми изобщо не бе изчезнала?

Ами ако все още беше някъде в дома?

Идеята зрееше в ума му, докато той съвсем не заряза компютъра и светналия на екрана образ на облечен в черно злодей, охраняващ портата на кацналия на хълма замък.

Приближи се до вратата, открехна я и надзърна в коридора. Беше пуст и притихнал.

Излезе от стаята, затвори вратата и чу тихото изщракване на езичето. Изщракване, което му се стори като изстрел в смълчания дом.

Замръзна в очакване някоя от вратите да се отвори, готов с дребна, невинна лъжа защо не е в леглото. Нищо не се чу. Никой не го бе усетил. Прокрадна се тихичко до стълбището и се поколеба. Нагоре или надолу?

Нямаше работа нагоре. Ако Ейми се намираше в къщата, нямаше да я сложат на третия етаж, където останалите деца можеха да я чуят.

По-скоро щяха да я скрият нейде в мазето. Навярно вързана.

Може би дори упоена. Сърцето му бясно затупка.

В сумрака на фоайето спря още веднъж. Меката светлина на полилея едва-едва разреждаше мрака. Във въображението на Джош от всеки тъмен ъгъл го наблюдаваше нещо — нещо, което дебнеше в очакване да се нахвърли върху него.

Едва не загуби самообладание, но когато се сети за ужаса на Ейми от заплашващите я опасности, куражът му се възвърна. Прекоси фоайето и влезе в просторната столова.

Знаеше, че между нея и кухнята бяха стъпалата, водещи към приземния етаж.

Стигна до вратата, протегна трепереща ръка и натисна дръжката, като тайно се надяваше, че е заключено.

Вратата към мазето обаче се отвори. Пантите й изскърцаха. Джош замръзна в мрака. Не виждаше нищо.

Осветление.

Някъде долу трябваше да има лампа.

Протегна ръка и опипа стената зад вратата. Докосна нещо, което шавна и избяга в мрака. Побиха го тръпки и той едва не се отказа от по-нататъшната си авантюра. Понечи да се върне в леглото.

След миг обаче овладя нервите си и бързо посегна още веднъж в мрака, мъчейки се да напипа с пръсти ключа, който беше високо над главата му.

Този път успя и нейде долу светна крушка. Изненадан, Джош премигна. После се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба, си. Озова се на най-горната площадка на стръмното вътрешно стълбище. Мракът, владеещ всичко около площадката, сякаш поглъщаше и светлината на крушката, която единствена го спираше да не побегне.

„Ама че съм глупак! — рече си той. — Та това е просто мазе! Нищо не се крие в него! Ейми едва ли е тук.“

Ами ако беше тук, а той се прибереше в леглото си, без даже да погледне?

Запрокрадва се надолу. Застиваше всеки път, когато стълбата под краката му изскърцваше, и се ослушваше в тишината, за да се увери, че никой не го е чул. После продължаваше.

В края на краищата се озова пред бетонна врата. Засенчи очи от ярката светлина на крушката, която сега висеше точно над главата му, и се взря в окръжаващия мрак. С посвикнали със светлината очи огледа струпаните наоколо стари мебели и подредените край стената дълги, затворени кашони, с отдавна забравено съдържание.

За миг се изкуши да надникне в някой от тях, но после им обърна гръб с намерение да изследва останалата част от мазето, преди да се е изпарил куражът му. Отдалечи се от светлината, като навеждаше глава, за да избегне провисналите от огромните напречни греди паяжини.