Сенки

Мазето наистина приличаше на лабиринт с множеството си помещения. Докато напредваше, Джош откриваше още електрически ключове и бавно ги превърташе, за да позволи на светлината да завладее нови пространства и да отблъсне налитащите на вълни сенки, които го караха да се чувствува като в пещера.

Откри пералнята и огромната пещ, която отопляваше сградата. Една стая бе заета от чудовищен бойлер. Плетеница от безброй тръби доставяше топлата вода по баните в различните стан на дома.

Момчето оглеждаше всяко помещение, щом стигнеше до него, после продължаваше, като с всяка крачка се отдалечаваше от стълбището, което бе единственият вход за мазето. И с всяка стъпка, и с всяка незаключена стая надеждата му да намери Ейми Карлсън все повече се стопяваше.

Въпреки това продължаваше да върви, да се прокрадва през изпълнения със сенки лабиринт.

* * *

Отдавна минаваше полунощ, когато Хилди Креймър излезе от апартамента си на първия етаж на Академията и се заизкачва по стълбището. Подмина площадките както на втория, така и на третия етаж, за да е сигурна, че никое от децата не се мотае из дома. После продължи към четвъртия и прекоси малкото фоайе пред апартамента на Джордж Енджърсол. Знаеше, че вътре няма никого и отвори със собствения си ключ.

Запали лампата, уверена, че светлината няма да предизвика безпокойство, тъй като всички знаеха, че той стои буден до късно. Огледа хола на просторния апартамент, кацнал в самия център на покрива на дома. В ъгъла бе писалището на Енджърсол, където той работеше върху проектите, които представляваха твърде голяма тайна, за да рискува и да ги оставя в кабинета си в съседното учебно крило. Освен писалището в стаята имаше и голямо, изтъркано канапе, два старовремски фотьойла с подвижни облегалки, които Енджърсол упорито отказваше да претапицира, както и малко барче, от което в края на деня двамата понякога си пийваха по глътка. В стаята имаше и няколко малки масички, до една отрупани с книги от богатата библиотека на директора, чиито лавици опасваха стените. Пердетата на двата големи прозореца както обикновено бяха дръпнати, но Хилди не си направи труд да ги спусне, понеже човек трябваше да се изкатери чак на отсрещния хълм, за да надзърне в стаята.

Тя пристъпи към библиотеката, която заемаше източната стена, измъкна дебел том на Б. Ф. Скинър и заопипва за копченцето, скрито в малка вдлъбнатина в дървото. Щом го натисна, част от библиотеката се отмести и се показа затворена врата на асансьор.

Асансьор, чиято шахта бе скрита в стената зад пищно украсената пиринчена клетка на действуващия асансьор, чиято конструкция и кабина неизменно будеха възторга на гостите на дома и предизвикваха несекващото възхищение на възпитаниците на Академията.

Нито посетителите на дома, нито децата, живеещи в него, знаеха за съществуването на втория асансьор, който изобщо не се виждаше, и докато случайните посетители едва ли имаха възможност да го чуят, то преданието за бродещия дух на Юстас Барингтън служеше за обяснение на всякакви доловени от децата звуци. Всъщност, когато Джордж Енджърсол откри съществуването на асансьора, както и на тайния апартамент под него, веднага разбра, че има някаква истина в старото предание за изчезналия син на Юстас Барингтън, и веднага му хрумна къде е „изчезнало“ момчето. От тогава той започна да използува не само асансьора и апартамента долу, но и самото предание.

Хилди натисна второ копче, с което се викаше кабината, и нетърпеливо изчака около тридесет секунди вратите да се разтворят. Влезе и избра бутона със стрелка, сочеща надолу. Асансьорът бавно се заспуска и сякаш лазешком измина петте етажа под купола, където се намираше апартаментът на Енджърсол.

Най-сетне спря в подземието, където някога бил заточен едва петгодишният гениален и малко странен син на Юстас Барингтън. Заточен, за да бъде обграждан с грижи — или за да се отърват от него? Това едва ли имаше някакво значение сега, един век по късно, разсъждаваше Хилди, но при мисълта за детето, изживяващо последните си дни в мрака на подземния апартамент, кожата на тила й неизменно настръхваше. Е, засега бе важно само едно. Никой освен най-посветените да не научи за съществуването му.

Едва ли някой щеше да научи! Не и докато не му дойдеше времето.

* * *

Джош тъкмо се приближи до нещо, което му приличаше на кофа за въглища, когато дочу звук. Неясен, но със сигурност познат. Асансьорът.

Някой използуваше асансьора. Момчето се вцепени. Да не би някой да бе разбрал, че го няма в стаята му и да е тръгнал да го търси? За малко да се паникьоса, но после се сети, че и да го търси някой, това не означава, че ще го намери.

Шумът се усилваше. Той се заслуша в него, сигурен, че само след миг, щом кабината достигне до първия етаж, ще спре.

Пред него се изправи гола циментова стена, дълга около три метра. Извървя я и зад чупката откри втора.

Шумът от асансьора, изглежда, идваше зад бетона. Допря ухо и се заслуша.

Звукът се усилваше. Джош продължи да върви и стигна до втори ъгъл, а после и до трети.

Шахтата! Обикаляше асансьорната шахта!