СЕНКИТЕ

- Дойдох да си взема нещо за пиене. Жадна съм.

- Как е стомахът ти?

- Много добре. А твоят?

Докато Трез се приближаваше, Селена имаше чувството, че и той крие нещо от нея. И с изумление установи, че въпреки речта за откровеността, която му беше дръпнала, когато се съвзе от последния си пристъп, й се искаше и двамата да запазят тайните си за себе си: вечерта бе толкова прекрасна, последното, от което се нуждаеше, бе да я съсипе е труден разговор, който щеше да извади наяве проблеми, които не можеха да бъдат разрешени, и въпроси, на които не можеше да бъде отговорено, докато не стане прекалено късно.

- Коремът ми си е съвсем добре.

Селена се насили да се усмихне.

- Искаш ли да се качваме?

- Би било страхотно.

Тя взе безалкохолното си, пое ръката, която Трез й протягаше, и го последва през трапезарията във фоайето. Къщата на практика беше празна - братята работеха, Рот приемаше цивилни, Бет, Мариса и Мери бяха в „Убежището“, Бела гледаше Малкия Рот и Нала в новата детска стая, догените се занимаваха със задълженията си.

Всичко това, помисли си Селена, щеше да продължи и когато нея вече нямаше да я има. Врати, които се отварят и затварят, приготвяни и изяждани ястия, хора, които живеят живота си.

Прескъпа Скрайб Върджин, искаше да остане с тях. Не искаше да продължи натам, където може би не я очакваше абсолютно нищо, пълно изличаване на жената, която беше, нещата, които обичаше, онова, което мислеше и изпитваше.

Изпарило се. Без да остави нищо след себе си.

Беше обучена - не, направо програмирана - да вярва в отвъдния живот и да служи на Майката на расата, да се подчинява на традиции, които нито бе създала, нито бе избрала сама. И беше правила всичко това, без да задава въпроси.

Сега, когато краят на дните й наближаваше, й се искаше да беше задавала въпроси, повдигала възражения. Да беше имала глас.

Толкова много пропиляно време.

Докато поемаше нагоре по стъпалата заедно с Трез, установи, че се чуди защо, ако Небитието съществуваше и те продължаваха да живеят там горе, защо Скрайб Върджин бе настоявала всичко на земята да бъде записвано в Светилището? Защо бяха нужни всички онези томове, описващи толкова много отминали животи, ако след смъртта хората продължаваха да съществуват, само че в друга форма?

Необходимо е да запазиш единствено онова, което ще бъде изгубено.

Сърцето й задумка, заля я внезапен ужас...

- О, мамка му - прошепна Трез.

Очевидно беше прочел мислите й.

- Не знам какво си мисля. Навярно са просто глупости...

Той сграбчи парапета със свободната си ръка и се олюля.

- Трез! Какво има?

- По дяволите. Проклятие. - Погледна я, ала очите му бяха

нефокусирани. - Ще ми помогнеш ли да стигна до стаята? Не виждам...

- Прескъпа Скрайб Върджин, нека повикам доктор Джейн!

- Не, не, това е просто мигрена. - Той се закрепи на крака с нейна помощ. - Не разполагам с много време. Трябва да се кача горе и да легна на тъмно.

- Нека повикам доктор Джейн...

- Не, нали знаеш, че цял живот ги получавам. Наясно съм какво ме очаква. Следващите осем часа ще бъдат същински ад, но няма да пострадам наистина.

Селена пое толкова от тежестта му, колкото бе в състояние, и те се изкачиха с усилие до площадката на втория етаж, след което се насочиха към вратата, отвеждаща до третия етаж. Едрото му тяло се движеше бавно и в един момент той очевидно се отказа от зрението си, защото очите му се затвориха.

Незнайно как, Селена успя да го качи в стаята му и да го сложи на леглото.

- Тъмнината ще помогне - каза той и закри лицето си с ръка. - Ще ми донесеш ли кошчето за боклук?

Селена побърза да загаси всички лампи, освен тази в банята, и се погрижи да сложи кошчето до главата му.

- Искаш ли да ти сваля дрехите?

- Да. Добре.

Не беше точно преживяването, което беше очаквала, но пък настроението й бездруго се бе развалило още преди това да се случи. Изключително внимателно, тя му помогна да си свали якето, изу ботушите и чорапите му и събу панталона му.

- Ризата нека си стои. Нямам повече сили. - Трез улови ръката й и я подръпна да седне до бедрото му. - Не така възнамерявах да приключим вечерта.

Тя целуна дланта му.

- Какво друго мога да направя за теб?

- Просто ме остави да лежа тук през следващите шест-осем часа. И не се тревожи, както ти казах, всичко това - от главоболието до гаденето - е нормално. За съжаление.

- Какво го причинява?

- Стресът.

- Искаш ли да повикам Ай Ем?

- За нищо на света. Той и така си има предостатъчно неща на главата. Всъщност мисля, че именно заради него я получих.

- Нещо не е наред е брат ти?

Трез потъна в мълчание. На Селена й се искаше да продължи да разпитва, ала той беше болен.

- Не е нужно да си вървиш.

- Не искам да те притеснявам.

- Няма да ме притесняваш. - Той поглади ръката й със своята и устните му, единствената част от лицето му, която се виждаше, се извиха в усмивка. - Обожавам ръцете ти. Казвал съм ти го, нали? Толкова са гладки и меки... дълги пръсти...