СЕНКИТЕ

По някаква причина тишината на къщата изведнъж стана оглушителна, напомняйки му точно колко бе самотен... и щеше да бъде, ако се откажеше от наркотиците. Сякаш братовчедите му щяха да са доволни да си седят и да скърбят по жена, в която не бяха влюбени... щеше да изгуби и тях.

Господи, ама че беше жалък.

И така - какво да прави?

Докато кокаинът пътуваше по вените му, мозъкът му изведнъж бе осенен от една напълно абсурдна идея. Която въпреки това предлагаше невероятен изход от всичко това.

Изправи се в стола и се огледа наоколо, мръщейки се, докато мозъкът му разглеждаше плана от всички страни, търсейки някакъв недостатък. Когато не намери такъв, той изтри номера на Сола от екрана на телефона и набра този на Ерик. Отговори му гласова поща - братята вероятно все още бяха дематериализирани.

Секунда по-късно телефонът иззвъня и той вдигна, без да си губи времето с поздрави:

- Успяхте ли да му оставите символа?

Отговорът на Ерик беше приглушен от вятъра край реката.

- Току-що пристигаме.

- Изчакайте го. Не се показвайте.

Асейл продължи да дава инструкции, а когато свърши, отговорът на Ерик беше съвършен:

- Както наредиш.

Асейл прекъсна и отново се отпусна в стола си. Пое си дълбоко дъх и изруга. Очакваше го страшно много работа. Ала това бе единственото решение, което виждаше. Пък и фактът, че щеше да го погълне изцяло за доста време занапред, бе точно това, от което се нуждаеше. А ако не се получеше? Е, тогава той щеше да е мъртъв и вече за нищо нямаше да го е грижа.

Нито дори за жената, за която копнееше е всеки сантиметър на тялото и на черното си презряно сърце.

Майка й бе избрала най-подходящото име за нея.

Марисол наистина бе откраднала душата му.

52

АЙ ЕМ НЕ БЕ ВЪЗНАМЕРЯВАЛ ДА ОСТАВИ ДУМИТЕ НА ТРЕЗ ДА проникнат до мозъка на костите му повече, отколкото го бе направил студеният вятър, докато двамата стояха насред двора. Възнамерявал бе да си влезе, да хапне нещо набързо и да забрави, че това отвън изобщо се беше случило. Да продължи със задълженията си. Да отиде в клубовете и ресторанта. Да се занимава с бумащина, да поеме контрола, да взема конкретни решения.

Вместо това остана във фоайето, вперил поглед в тавана високо над себе си, изрисуван от някой велик художник. Темата бе, предполагаше той, вдъхновяваща: герои, възседнали прекрасни жребци, се биеха в облаците, небесни воини, безстрашни и силни, воюващи на страната на добродетелта.

Ала не заради цялото това великолепие се бе вкаменил той.

Съдбата на Трез бе като къщичка от карти - деликатно, несигурно нещо, което бе изисквало внимание и грижи, откакто се бяха родили. Всеки ход на Ай Ем открай време трябваше да бъде предпазлив, обмислен и грижливо претеглен. Целта му - оцеляване.

Оцеляването на брат му.

Поради което беше девственик на няколкостотин години. По дяволите, та той дори не бе поглеждал жена. Никога.

Докато Трез ги чукаше по клубовете, гледаше порно по телевизията или разказваше какво е направил върху бюрото си, на задната седалка на колата си или насред шибания паркинг, Ай Ем никога не бе проявявал ни най-малък интерес. Сякаш беше опънал петалата.

Или по-точно - не беше опънал нищо.

И да, минало му беше през ума за хомосексуалността, чудейки се дали пък не го привличат мъже.

Не.

Беше стигнал дотам, че ако не ги миеше всеки ден, би започнал да се чуди дали изобщо има топки.

Запитай се какво ще остане за теб, когато аз си отида. Ако си откровен със себе си, не вярвам, че отговорът ще ти хареса повече, отколкото на мен.

Преди да си даде сметка, че е взел решение, вече се бе обърнал и отиваше към вестибюла. Застана на прага на сивото имение, брулен от вятъра...

...и полетя.

Докато се носеше към целта си, го връхлитаха образи от миналото: Трез, избягал от двореца. Самият той - превърнат в пленник, докато не обещае, че ще го върне обратно... което бе последното, което бе възнамерявал да стори. Дивото преследване. Ловната хижа в планината.

Когато отново прие физическите си очертания, за миг му прилоша при вида на занемарената, очукана от времето постройка, с грубите й вертикални летви и кедрови греди на покрива, и каменния комин, който стърчеше към небето като развален зъб. Беше... съвсем същата. Дори не горе-долу същата, с различни прозорци или избуяли храсталаци, или пък паднали дървета.

Не, за частица от секундата Ай Ем не бе сигурен дали това се случва сега, или преди години.

Тръсна глава и се приближи до входната врата. Пантите изскърцаха, докато я отваряше, но поне вече бе подготвен за това, което видя.

Съвсем същото. От разположението на аскетичната мебелировка до миризмата на отдавна угаснал огън и течението, нахлуващо през стените.

Затвори след себе си и тръгна наоколо, а грубо издяланите греди на пода тракаха и скърцаха под ботушите му. До камината от речни камъни откри солиден запас от дърва - очевидно последните ловци, използвали мястото, се бяха оказали послушни момченца, загрижени за благото на другите.