СЕНКИТЕ

Колкото и хладнокръвен да се опитваше да изглежда, колкото и почтително да се държеше, майкен усещаше желанието му. И да, даде си сметка в този миг... именно затова бе рискувала толкова много, за да дойде тук.

Тя също го желаеше. Въпреки че това щеше да има опасни последици. Въпреки че беше безотговорно. Въпреки че нямаше никаква логика.

През целия си живот беше следвала правилата. Ала никаква отговорност, никой дълг не бе и наполовина така пленяващ, както той, а времето, което й оставаше дори за относителната свобода, с която разполагаше в момента, изтичаше.

Майкен се отпусна върху постелките, кръстосвайки крака под тежките си одежди.

- Ще седнеш ли до мен? Моля те.

- Сигурна ли си, че го искаш? - Извисяваше се над нея, а тъмното му лице поглъщаше игривата светлина.

- Да - прошепна тя.

Той се отпусна на колене, а очите му с натежали клепачи се плъзнаха по одеждите, които я покриваха от върха на главата до стъпалата.

- Ще ми позволиш ли да те видя? - попита с дрезгав глас.

Майкен преглътна мъчително. А после вдигна ръце към мрежичката, която закриваше лицето й... за да я задържи на мястото й.

- Боя се.

- От какво?

Ами ако не му харесаше онова, което щеше да види?

- Вече знам, че си красива - каза той, сякаш прочел мислите й.

- Откъде?

Той докосна масивните си гърди.

- Виждам те тук. Познавам те... тук. За мен ти си много красива, независимо как изглеждаш.

Давайки си мъчително ясно сметка за всичко, което не му беше казала за себе си, майкен прошепна:

- Ние не се познаваме.

- Това има ли значение за теб?

- Не.

- Нито пък за мен. - Той се намръщи и се загледа в огъня. -Последните няколко нощи, с всичко, което става покрай брат ми, наистина ми отвориха очите. Не искам да губя нито миг повече. Искам да живея, вместо да съществувам в тази неутрална зона, в очакване брадвата да се стовари върху главата ми.

- Брат ти... някога ще се върне ли в Територията? Чух, че... отказвал да изпълни дълга си, въпреки че кралицата се разпореди след края на траура...

Трябваше да спре. Притеснението беше прекалено силно. От нея се очакваше да отиде при своя мъж недокосната. А това нямаше да се случи.

Ала какво би могъл да й направи Помазаният? Това обвързване бе наложено насила и на двама им, а според традицията той бе на практика нейна собственост. Едно възражение от негова страна би било, все едно някой стол да се опита да възрази, че ще седнат отгоре му.

Ай Ем поклати глава.

- Никой не знае какво ще се случи, когато Трез изгуби Селена. А и честно казано, онази принцеса няма да иска това, което е останало от него, освен ако не си пада по некрофилия. Той ще бъде мъртъв, независимо дали диша, или е в гроба.

Майкен отпусна глава. През целия си живот знаеше за обвързването, което й предстоеше. То бе част от нейното възпитание, очакването, че Помазаният бе предопределен от звездите да бъде мъжът, от когото ще зачене... и че с него, чрез него тя щеше да се погрижи родът на майка й да продължи да властва над с’хийб.

Предначертано от свещените звезди.

Беше приемала отреденото й така, както бе приемала всичко в живота си - положението си, самотата, вечното усещане, че пропуска толкова много, без да има никаква вина или избор.

Тя се прокашля.

- Предполагам, че принцесата би го оставила да си отиде, стига да можеше. Не би искала никой да страда, особено някой, изгубил достойна жена.

- Познаваш ли я?

- Прислужвала съм й.

- Каква е тя? - Преди майкен да успее да отговори, той вдигна ръка. - Всъщност не искам да знам.

- Според мен тя би казала, че е точно толкова пленница, колкото и брат ти. Мисля, че тя също е затворничка на съдбата.

Той потърка лицето си.

- Това всъщност ме кара да не я мразя чак толкова. Предполагам, че никога не съм се замислял какво й е на нея.

- Тя е научила за съдбата си също като него. Не е избирала нищо от това.

Ай Ем се изсмя рязко.

- Може би двамата биха могли да кажат на кралицата да върви на майната си. Ако и двамата откажат да й играят по свирката, всичко би могло да приключи. Не че това ще спаси брат ми от загубата на любимата му.

- Ала звездите са предопределили техните съдби.

Тъмните му очи се обърнаха към нея.

- Наистина ли го вярваш? Искам да кажа, действително ли смяташ, че разположението на няколко безразлични планети на милион светлинни години от тук би трябвало да се използва като ръководство за живота на хората? Защото аз не го мисля.

- Така е от поколения насам - глухо отвърна майкен.

- Това не означава, че е правилно. Всъщност прави го още по-ужасно. Само си помисли колко много е било съсипано.

Гърдите на майкен се свиха, докато той изричаше на глас неща, за които тя си мислеше, откакто преди много години бе научила, че мъжът, с когото трябваше да се обвърже, бе намерил съдбата си толкова отблъскваща, че бе избягал от Територията под заплаха от смърт и изгнание.

- Стига приказки - заяви Ай Ем. - Не за това сме тук. Нали?

Очите, скрити зад мрежичката, се вдигнаха към неговите.

- Не, не сме.

Погледът му се плъзна по дрехите й, сякаш в ума си вече я събличаше.

Сърцето й отново задумка, дланите й се изпотиха.