СЕНКИТЕ

- Колко... ъъъ... знаеш за това?

Устните й се раздвижиха и майкен предположи, че казва нещо, а после той кимна и й отговори. Само че тя нямаше представа какво е казал никой от тях.

А след това ръката му се спусна надолу, плъзна се между тях, докосна женствеността й, потъна в нея. Удоволствието, което изтръгна от нея, бе като светлината на огъня - горещо, то се разля по цялото й тяло, довеждайки я до друго ниво на съзнание. Почувства натиск върху сърцевината си, но не и болка. Просто нежен натиск, който я накара да му се поддаде.

Когато ръката му отново се появи до нея, тя си даде сметка, че онова, което потъва в нея, не бяха пръстите, а възбудата му.

Хълбоците й се раздвижиха, за да го поемат още по-дълбоко и изведнъж тя почувства остро пронизване, бариера, която бе поддала... И ето че сливането им стана толкова дълбоко, че той сякаш бе проникнал в нея навсякъде. Прекрасно, толкова прекрасно. Майкен се опиваше от близостта му, допирът на кожата им я сгряваше отвътре и отвън, заличавайки спомена за цял живот, в който никой не бе имал право да я докосва.

А после той започна да се движи. Първоначално бавно, но с постепенно нарастваща мощ, тя се озова, заедно с него, в плен на едно надигащо се, бушуващо удоволствие. Плъзна ръце по изпънатия му гръб, наслаждавайки се на силата му и на знанието, че именно той бе онзи, който пръв бе проникнал в тялото й. А после язовирната стена рухна и всичко стана толкова по-ярко, приливна вълна тласкаше тялото й към неговото. Устата й се отвори и тя изкрещя, но не от болка.

Ай Ем също изкрещя и в сърцевината й нещо затуптя. Ала това не беше краят. Той не спря. Тласъците му продължиха - до нея, в нея, над нея.

Лечителят не й беше казал, че ще бъде толкова прекрасно.

Ни най-малко.

55

ТОЙ СЕ ПОЯВИ В ЖИВОТА Й, ОБЛЕЧЕН В СИНИ ДЪНКИ С ДУПКИ и бейзболна шапка с логото на университета „Сиракюз“. Парадайз седеше зад бюрото си, въвеждайки информация в системата, отговаряйки на запитвания по имейла, настанявайки посетители в столовете, когато през гостната за пореден път премина студен полъх. Тя вече бе свикнала със студения въздух, който нахлуваше всеки път когато входната врата се отвореше, за да пропусне поредния новодошъл. Така че дори не вдигна глава, докато не усети внушително присъствие до бюрото си.

Вдигна очи с обичайната си професионална усмивка... и бързо я изгуби.

Пред нея стоеше мъж, висок поне два метра, с рамене, широки като врата, и челюст, права като стрела. Носеше анорак, макар че навън бе достатъчно студено за палто, и никакви ръкавици.

Да не забравяме оранжевата шапка и дънките.

- Мога ли да ви помогна с нещо?

Шапката бе нахлупена толкова ниско, че тя не можеше да види очите му, ала усещаше въздействието им.

- Тук съм за тренировъчната програма.

Гласът му беше много дълбок и учудващо тих. Като се имаха предвид размерите му, бе очаквала нещо много по-силно.

- Тренировъчната програма?

- За войници към Братството на черния кинжал.

- О, да. Знам, но не е... искам да кажа, не е тук. В тази къща.

Той се огледа наоколо и Парадайз се опита да зърне очите му.

- Знам. Трябва ми молба и си помислих, че може да я взема от тук.

- Беше пуснат имейл. Искате ли да ви го препратя?

- Аз, ъъъ... - Непознатият отново се огледа наоколо. Напъха ръце в джобовете на дънките си. - Нямате ли разпечатан формуляр?

- Бих могла да ви го изпратя още сега. Какъв е имейлът ви?

Той се загледа някъде зад нея, а Парадайз реши, че косата му е тъмна. Тъмна и много къса.

- Нямам имейл адрес - тихо каза той.

Парадайз примига.

- Хотмейл е безплатен.

- Все едно - отвърна непознатият и направи крачка назад. -Ще измисля друг начин да си взема молба.

- Почакай. - Парадайз отвори чекмеджето на бюрото си. -Заповядай. Вземи моята... искам да кажа, вземи тази.

Той се поколеба. Протегна дългата си ръка и пое онова, което тя по-рано бе извадила от кошчето за боклук.

- Благодаря. - Погледна надолу и се намръщи... или поне на Парадайз й се стори, че се намръщи. - Тази вече е попълнена в началото?

Върна й листата и Парадайз изруга.

- Извинявай. Аз... нека ти разпечатам друга.

Щракна с мишката, влезе в пощата си, отвори писмото, което Пейтън Задника й беше препратил, отвори документа и натисна иконата за разпечатване.

Докато машината зад гърба й се събуждаше с тракане, мъжът постави молбата на бюрото й.

- И ти ли ще се запишеш в програмата?

Страхотно. Сякаш се нуждаеше и някакъв си непознат да й дръпне Лекцията.

Тя си взе листата.

- Приемат и жени, ако не знаеш. Пише го в имейла. Ние също можем...

- Според мен трябва да го направиш. Дори и да избереш да не се биеш, смятам, че жените трябва да бъдат обучавани. Не знаеш кога и при какви обстоятелства може да ти се наложи да се защитаваш. Логично е.

Парадайз го зяпна.

- Аз... - Тя се прокашля. - Всъщност съгласна съм с теб.

Принтерът утихна и тя се обърна на стола и взе топлите страници от горната му част. Нямаше нужда да ги защипва с кламер или телбод, ала въпреки това отвори едно от чекмеджетата и се зае да рови из него.